А ако избухнеше истинска война, е, това беше грижа на военните. Грижа на флотата. Не наша.
Градът в краката на Майк представляваше пълна неразбория, като преобърната кофа нефритени хлебарки. От главозамайващата височина на офиса на Хенди3 Андерсън, той почти можеше да види хоризонта между високите сгради. Зданията се простираха чак дотам, образувайки неравна и островръха пукнатина по ръба на света.
Градът Тарсонис на планетата Тарсонис. Най-важният град на най-важната планета в Конфедерацията на човечеството. Градът, който се считаше за толкова велик, че бе именован два пъти. Град, толкова огромен, че всяко негово предградие имаше по-голямо население от някои планети. Ярък маяк на цивилизацията, пазител на спомените за Земята, вече забулени в история, митове и предишни поколения.
Един спящ дракон. И Майкъл Либърти не можеше да се въздържи да не го настъпи по опашката.
— Дръпни се от ръба, Мики — каза Андерсън. Главният редактор се бе укрепил зад бюрото си, разположено възможно най-далеч от панорамната гледка.
На Майкъл Либърти му харесваше мисълта, че в гласът на шефа му се долавяше нотка на загриженост.
— Не се притеснявай — каза Майк. — Нямам намерение да скоча. — Той подтисна усмивката си.
Майк и другите в нюзрума знаеха, че главният редактор страдаше от акрофобия4, но не можеше да понесе мисълта да се лиши от гледката на офиса си, намиращ се в стратосферата. Затова, в редките случаи, когато Майк бе привикван в кабинета на шефа си, той винаги заставаше до прозореца. През повечето от времето, той и останалите черноработници и писачи на новини работеха много по-надолу — на четвъртия етаж или в кабините за излъчване в сутерена на сградата.
— Не се безпокоя, че може да скочиш — заяви Андерсън. — С това мога да се оправя. Ако скочиш, ще решиш много от проблемите ми и ще ми предоставиш главна новина за утрешното издание. Повече се тревожа да не би някой снайперист да те очисти от отсрещната сграда.
Либърти се извъртя с лице към своя шеф.
— Толкова трудно ли се махат кървавите петна от килима?
— Не е само това — отвърна усмихнато Андерсън. — Дерат кожи за смяна на стъклата.
Либърти хвърли един последен поглед към уличното движение далеч под него и се върна при прекомерно натъпканите столове срещу бюрото. Андерсън се опитваше да си придаде равнодушен вид, но Майк забеляза, че редакторът издиша дълго и бавно, когато той се отдалечи от прозореца.
Майкъл Либърти се настани в един от столовете на Андерсън. Те бяха направени да изглеждат като нормални мебели, но бяха толкова подплатени, че човек потъваше поне три-четири сантиметра в повече, когато седнеше в тях. Това позволяваше на оплешивяващият главен редактор с неговите комични огромни вежди да изглежда по-внушителен. Майк знаеше за този номер, не беше впечатлен и вдигна крака върху бюрото.
— Е, какво е оплакването? — попита репортерът.
— Искаш ли пура, Мики? — Андерсън махна с отворена длан към една кутия от тиково дърво.
Майк мразеше да му викат Мики. Той докосна празното джобче на ризата си, където обикновено държеше пакет цигари.
— Отказах ги. Опитвам се поне да ги намаля.
— Тези са от другата страна на Джаандаранското ембарго — каза съблазнително Андерсън. — Навити върху бедрата на девойки с канелен цвят на кожата.
Майк вдигна ръце и се усмихна широко. Всички знаеха, че Андерсън беше прекалено стиснат, та да купи нещо по-хубаво от стандартните el ropos5, произведени незаконно в някоя маза. Но усмивката имаше за цел да го увери, че му вярват.
— Какво е оплакването? — повтори Майк.
— Този път наистина си прекалил — отговори Андерсън с въздишка. — Твоята поредица за подкупите покрай строежа на новата сграда на кметството.
— Добър материал. Тази поредица би могла да поизнерви някои хора.
— Вече ги е поизнервила — отвърна Андерсън, а брадичката му се смъкна още по-надолу и докосна гръдния му кош. Това беше известно като позата „приносител на лоши новини“. Андерсън я бе научил на някакъв курс за мениджъри, но тя го караше да прилича на гълъб по време на размножителния си период.