— Обратно към джипа! Ще повикаме бронирани войници! Хайде!
Той направи две крачки, след това осъзна, че Суолоу все още стоеше при вратата, впила поглед в одраното кучеподобно на улицата.
— Лейтенант! Това е заповед, по дяволите! — изрева Майк.
Това свърши работа. Красотата на ресоциализацията бе, че тя правеше подложените на терапията податливи към заповеди, особено когато се намираха под въздействието на стимуланти. Суолоу внезапно се бе взела в ръце и тичаше към джипа, задминавайки по пътя си Майк. В магазинът настъпи раздвижване, докато тя бягаше. Още от кучеподобните се изсипваха през вратата. Те правеха огромни скокове, осъзна той, и можеха да ги ударят в гръб, докато се оттегляха.
Кучеподобните не го направиха. Вместо това, създанията ги изчакаха почти да стигнат до джипа и тогава нещо друго се възвиси иззад превозното средство.
За Майк, това беше змия, кобра, готова за удар. Змия с бронирана глава, която се разширяваше назад и преминаваше в широка яка от кокален хитин като на някакъв праисторически гущер. Това беше змия с две стърчащи от тялото й ръце, които завършваха със зловещо изглеждащи, наточени като бръсначи коси.
Коси, които сега се забиваха в покрива на джипа, приковавайки го към земята. Змиевидното същество нададе победоносен съскащ вик.
Суолоу изруга.
— Заобградени сме!
Майк я дръпна за ръкава.
— Концесионния офис! Там има само един вход! Към него!
Той пое в набелязаната посока, а войникът го следваше по петите. Зад гърба си, той чу още стрелба и писъците на кучеподобните. Суолоу бягаше назад и стреляше едновременно, за да им покрива задниците, докато се оттегляха.
Майк се спря на вратата на офиса и огледа бързо стаята. Нищо не се бе променило, откакто бе излязъл от нея преди няколко минути. Той се втурна към бюрото и извади оттам една примитивна двуцевка. Сгъна я и видя, че в дулата имаше заредени два патрона.
Да, офисът изглеждаше изоставен, сякаш собственикът му внезапно е бил извикан някъде. Или завлечен някъде.
Суолоу беше застанала в рамката на вратата и продължаваше да стреля. Чуха се още от нечовешките писъци, след това настъпи тишина.
Той погледна навън и видя половин дузина тела на улицата, всички от които кучеподобни. Сега, те приличаха още по-малко на обикновени животни, отколкото преди, защото незасегнатите части от телата им бяха разцепени на гнойни мехури и възлести мускули. Кракът на едно от тях все още потръпваше в локва желатин, което вероятно беше кръвта им.
От змиеподобното с косите нямаше и следа. Джипът представляваше смачкана черупка в края на улицата, а изтичащото му гориво почерняше пясъка отдолу.
— Това ли бяха съществата, които убиха Чау Сара? — Лейтенантът изсъска въпроса, а гласът й прозвуча като приглушен шепот. Очите й буквално бяха без зеници и се виждаше само бялото им.
Майк поклати глава. Създанията, които бяха видели в орбита, притежаваха някаква страховита красота. Те бяха в златно и сребърно и сякаш бяха изградени от мълнии и други природни стихии. А тези тук бяха единствено мускули, и кръв, и лудост. Болеше го дори да ги гледа.
— О, Исусе, къде е голямото? — попита Суолоу.
Майк преглътна праха и страха си.
— Трябва да се измъкнем от тук, преди да са се прегрупирали.
Суолоу се обърна към него с широко отворени очи и паникьосана.
— Да се измъкнем? Та ние току-що влязохме тук!
— Те ще се прегрупират и ще опитат отново.
— Това са животни — озъби се тя и дулото на гаусовата й пушка се повдигна лекичко към Майк. — Застреляй няколко, другите ще се разбягат.
— Не мисля така. Животните не окачват тези, които са убили. Те не взимат трофеи.
Суолоу нададе кратък сподавен вик и пристъпи заднешком в офиса.
— Не, не говорете така.
— Суолоу. Емили, аз…
— Не говорете така — повтори тя и продължи да отстъпва назад. — Не казвайте, че са интелигентни. Защото ако е така, те знаят, че ние сме в капан, и знаят, че могат да ни нападнат, когато си пожелаят. По дяволите, ние сме…
Тя направи нова крачка назад и дъските под нея поддадоха. Тя нададе сподавен писък и изтърва пушката от ръцете си, докато под краката й зейна цяла яма.
От дълбините на дупката се чуваше ядосано цвърчене.
Суолоу се извъртя, докато падаше, и се хвана за дъските, за да спре пропадането. Цвърченето се засили.
Майк пристъпи напред, като едва не изтърва собствената си пушка.
— Емили, хвани се за ръката ми!
— Изчезвайте от тук, Либърти! — изръмжа Суолоу, но почти беше подбелила очи от страх. Със свободната си ръка, тя стисна своя боен нож. — О, Боже, те са точно под нас!
— Емили, хвани се за ръката ми!