— Някой трябва да се върне — каза тя, извади ножа от канията и започна да кълца нещо, което не се виждаше, в ямата. — Те ще атакуват и отгоре. Тръгвайте! Бързо към лагера! Предупредете хората!
— Не мога…
— Размърдайте се! Това е заповед, по дяволите! — ръмжеше Суолоу, докато и последните остатъци от нейната ресоциализация се срутваха под атаките на съществата. Тя нададе див вик и отново заразмахва ножа.
Майк се обърна обратно към вратата и там вече имаше една сянка. Без да се замисля, той дръпна и двата спусъка на пушката и беше облян от кръвта на избухналото кучеподобно.
След това той побягна. Без да се обръща назад, той бягаше, захвърляйки празната двуцевка, докато тичаше. Към джипа. Лейтенант Суолоу бе извадила пушката изпод някакъв капак в задната част. И на него бе предложила една. Все още трябваше да си е там. И други оръжия също.
Той почти стигна до там, когато земята под джипа избухна.
Змиеподобното с бронираната глава и с ръцете-коси. То го бе чакало.
Майк се хвърли встрани от експлозията и започна да пълзи назад, далеч от змиевидното създание. Той беше прикован от очите му, блестящо-жълти очи, разположени дълбоко под бронираната черупка.
Интелигентност се четеше в тези очи, и глад. Но нищо, което да наподобява душа.
Съществото се изправи върху опашката си, извиси се над потрошения джип, готово да се хвърли напред. Майк закри лицето си с ръка и изпищя.
Писъците му бяха удавени от звука на гаусова пушка, включена на автоматична стрелба.
Майк вдигна очи и видя как огромният змиевиден звяр се извиваше и тръпнеше под безпощадния порой шипове, бълвани от пушката. Докато се гърчеше, то изстрелваше бодли от бронираното си тяло, които се изсипваха върху околната земя като смъртоносен дъжд.
След това, един куршум улучи останалото в джипа гориво и цялото превозно средство избухна във въздуха, отнасяйки със себе си и змиеподобното. То изрева нещо, което можеше да бъде ругатня, а можеше да бъде и вик към някакъв неизвестен бог.
Експлозията притисна Майк с гръб към земята и топлината от огъня биеше върху откритите му ръце и лице. Той погледна към улицата. Нямаше и следа от кучеподобните. Само трупове.
Зад него се чу звук и той се завъртя на място, все още седящ на земята. Очакваше да види пак от кучеподобните, но знаеше, че греши, още докато се извръщаше. Звукът идваше от крака в ботуши, а не от мазолести лапи.
Една грамадна, за щастие човешка, фигура закриваше слънцето. Широкоплещеста и прибираща тежък гранатомет в кобур, запасан ниско на бедрото. Замаян, Майк отначало си помисли, че сянката принадлежеше на някой от отряда на Суолоу, че лейтенантът някакси е успяла да се обади за подкрепления, след като се бяха разделили.
Когато зрението му се проясни, той осъзна, че мъжът не беше облечен във военна униформа. Панталоните му бяха от еленова кожа, захабени и груби. Той носеше дочена риза, чиста, но избеляла, с навити ръкави. Лека бойна жилетка, изплетена от някаква открита, наглед кожена тъкан, го разконспирираше като един вид военен. Същото правеше и гаусовата пушка, която той прибираше. Ботушите му бяха добра изработка, но също толкова износени, колкото и останалата част от облеклото му.
— Добре ли си, синко? — Силуетът му протегна ръка.
Майк я сграбчи и внимателно се изправи на крака. Чувстваше се като една огромна контузия, а гласът на мъжа звучеше далечно и металическо в ушите му.
— Добре. Жив — промълви той. — Ти не си от военните.
Сега вече можеше да различи и лицето на своя спасител. Глава с пясъчноруса коса и грижливо оформени мустаци и брада.
Мъжът се изплю в праха.
— Не съм от военните? Ще приема това като комплимент. Аз съм закона в тези области. Шериф Джим Рейнър.
— Майкъл Либърти. ЮНН, Тарсонис.
— Новинар? — попита Рейнър. Майк кимна. — Доста си се отдалечил от дома, нали?
— Да. Ние проверявахме едно съобщение… О, Боже.
— Какво?
— Суолоу! Лейтенантът! Оставих я концесионния офис! — Майк тръгна на зигзаг към бюрото на таксатора. Представителят на закона го последва отблизо, с извадено оръжие. След експлозията, не се забелязваше никаква следа от кучеподобните.
Майк завари лейтенант Суолоу по лице, все още наполовина в дупката. Едната й ръка продължаваше да стиска бойния нож, а с другата се бе впила здраво в една хлабава дъска.
Шерифът погледна в стаята и каза:
— Синко. — Тонът му беше предупредителен.
— Помогнете ми малко — изрече Майк, хващайки Суолоу за ръката с ножа. — Може да я издърпаме нагоре и… О, Боже.
Тялото на лейтенант Емили Джеймсън Суолоу вече не съществуваше от кръста надолу. Плътта й свършваше с влакнесто месо на парцали, а няколко прешлена висяха от разкъсания гръбнак като мъниста от скъсана връвчица.