— О, Боже. — Майк пусна тялото. То се плъзна обратно в ямата с противен звук. Чу се цопващо тупване и звук от движението на нещо друго отдолу.
Майк падна на колене, наведе се напред и си избълва червата. След това и втори път, и трети, докато вече чувстваше само напъни за повръщане. Главата му се въртеше и той изпитваше усещането, че нещо е изсмукало всичката кръв от мозъка му.
— Не искам да те прекъсвам — каза Рейнър, — но мисля, че трябва да вървим. Смятам, че единственото, което успях да направя, бе да елиминирам един от техните офицери. Да отстреляш капитана, ако схващаш мисълта ми. Те се прегрупират. Най-добре да вървим. Имам мотор отвън. — Той спря за миг, след което добави: — Съжалявам за приятелката ти.
Майк кимна и почувства как стомахът му направи един последен опит да се изпразни.
— Да — отрони най-накрая Майк. — Аз също.
ГЛАВА 6
ПЪЛЗЯЩОТО ВЕЩЕСТВО
Войната е лесно разбираема върху хартия. Тя изглежда някакси далечна и теоретична, когато е предадена черно на бяло. Дори видеорепортажите притежават някаква хладна и странична форма, която предпазва зрителя да не разбере колко ужасна е всъщност тя.
Това не е нищо повече от филтър за здравия разум, позволяващ на онези, които препредават информацията, да отделят докладите и цифрите от страховитата реалност. Точно затова тези, които водят армии, могат да правят всякакви ужасяващи неща със своите войници, за каквито никой нормален човек не би се сетил, ако трябва да ги погледне в очите.
Но когато си изправен срещу смъртта, когато си изправен пред избора да сееш смърт или да загинеш самия ти, тогава всичко се променя.
Филтрите падат и ти си длъжен да се оправяш директно с лудостта.
— Наричат ги Зерги — обяви шериф Рейнър, докато се качваше върху своя ховърциклет. — На дребните им викат зерглинги. Змиевидното, което вдигнахме във въздуха, се нарича хидралиск. Предполага се, че те са малко по-умни от ситните.
Майк все още изпитваше усещането, че си е жабурил устата с отходна вода, но той каза:
— Кой ги нарича по този начин? Кой ги е кръстил Зерги?
Рейнър отвърна:
— Пехотинците. От тях ги чух.
— Логично. Тези пехотинци споменаха ли нещо за същества, наречени Протоси?
— Да — отвърна Рейнър, докато слагаше колана на репортера. — Те имат блестящи кораби и взривиха Чау Сара. Може би идват и насам, както подразбрах. Точно затова всеки си е бил камшика към изходите.
— Мислиш ли, че те са една и съща раса?
— Не знам. А ти?
Майк сви рамене.
— Видях им корабите над Чау Сара. Бих се изненадал да науча, че тези… неща… са били зад кормилото. Може би са техни съюзници? А може би техни роби?
— Възможно е. И това е по-добре, отколкото другия вариант.
— Който е?
— Че са врагове — отвърна шерифът и запали главния двигател на своя ховърциклет. — Това би било много по-лошо за всеки, който се озове между тях.
Те направиха един последен кръг над мъртвия град на базата Ентъм. Либърти записваше разрушенията на своето комуникационно устройство, докато Рейнър изстрелваше бризантни гранати към дървените постройки. Зад тях останаха само стълбове дим.
Рейнър обясни, че е бил на обиколка като скаут за групичка бежанци. Някакви от местното правителство. Те се намирали на няколко клика напред, придвижващи се към място, наречено станция Бекуотър10.
— Има един бежански лагер на около три клика назад по този път. — Майк махна с ръка зад гърба си. — Не беше ли тръгнал към него?
— Не. Получихме доклад за неприятности в Бекуотър и отиваме да разследваме случая.
— Въобще ли не се споменаваше за бежански лагер в този доклад? — попита Майк.
— Не. Разбира се, наистина изглежда, че Конфедерацията иска по-голямата част от населението на планетата да се лута наляво-надясно като пилета, на които са им отрязали тъпите главици.
— Някой ми каза съвсем същото, точно преди да дойдем тук.
— Който и да ти го е казал — заяви одобрително Рейнър, — не използва главата си само за украшение.
Те летяха плавно над неравния терен. Рейнър променяше посоката, само за да заобиколи по-големите препятствия. Ховърциклетът от клас Вълчър11 представляваше мотоциклет с издължен нос, който притежаваше ограничена технология за кръжене във въздуха и тя му позволяваше да се държи на около педя над земята. Бордовият компютър и сензорите на носа поддържаха постоянно темпо, без да обръщат никакво внимание на дребните камъни и шубраците.