Той скалъпи историята доколкото можеше, чудейки се какво ли щяха да изрежат военните цензори, преди да я ретранслират към ЮНН, и какво ли щеше да промени Ханди Андерсън. Зрителите, а и хората, които се намираха между него и тях, трябваше да знаят какво се случваше, независимо от всичко.
Той добави по-голямата част от записа в бежанския лагер като кратка допълнителна статия, но не спомена и дума за препирнята между Суолоу и Кериган. Майк описа детайлно положението в базата Ентъм и включи картина от опожаряването на командната станция. Той завърши с пояснителната бележка, че постът не бе отбелязан на нито една от колониалните карти, с ясното съзнание, че ако сметнеха, че нещо трябваше да се изрязва, цензорите щяха да изхвърлят точно това изречение.
Той изпитваше и не по-малката увереност, че щяха да пуснат кадрите, в които смелите колониални сили унищожаваха зерглингите. Триумфални действия като това винаги се ползваха с одобрението на военната цензура.
Докато репортажът се процеждаше през буфера към общата мрежа, Майк изтръска оранжевия прах от сакото си. След това той откри Рейнър в столовата. Пясъчнорусият мъж му предложи чаша кафе. То бе военен тип Б — сварено до втвърдена утайка и оставено да изстине. Беше все едно да пиеш мек асфалт.
— Изпрати ли си репортажа? — попита представителят на закона.
— Ъ-хъ — отвърна Майк. — Дори успях да ти напиша правилно името. — Той му отправи язвителна усмивка.
— Добре ли си? — каза Рейнър. Думата прозвуча като „добрей“.
Майк сви рамене.
— Ще издържа. Писането ми помага да го преживея.
— Виждал си смърт и преди, нали?
Майк отново сви рамене.
— На Тарсонис? Разбира се. Епизодични престрелки. Самоубийства. Гангстерски убийства и автомобилни катастрофи. Дори някои неща, които могат да конкурират онези тела, увесени в бара. — Той си пое дълбоко въздух. — Но трябва да призная, че не съм виждал подобно нещо. Не и като това с лейтенанта.
— Да, тежко е, когато си говорил с жертвата само броени секунди преди да се случи това — заяви Рейнър и отпи нова глътка от асфалта. — Особено, когато е станало изненадващо. И просто за да знаеш, отговорът е не, вината не е твоя.
— Откъде знаеш? — попита Майк, изпитал внезапно раздразнение. Той си бе мислил точно за това: че той бе отговорен, задето бе завел Суолоу в Ентъм да срещне смъртта си.
— Знам, защото съм шериф. И въпреки че не бях виждал нещо подобно на базата Ентъм, аз съм бил в ситуации, когато някои оцеляват, а други загиват. И живите изпитват вина, че са останали живи. След това.
Майк замълча за миг.
— Какво предлагате тогава, доктор Рейнър?
Рейнър сви рамене.
— Горе-долу това, което правиш. Да продължиш да живееш живота си. Да си вършиш работата. Да не посягаш към някакви наркотици. Ти беше разтърсен, но започваш да го преодоляваш.
Майк кимна.
— Знаеш ли, като стана дума да продължа да живея живота си, има едно нещо, което отдавна се каня да направя.
— И то е…?
— Да се науча да използвам тази бойна броня. Изпуснах си шанса, когато летях наляво-надясно с флотата, и оттогава съжалявам. Изглежда, че това може да се окаже чалъма за оцеляване тук.
— Така си е. — Рейнър вдигна поглед от чашата си към репортера. — Да, мисля, че имам един резервен костюм, тип 200. А и ще се задържим на лагер тук, докато получим отговор от пехотинците. Според мен, моментът е удачен да се понаучиш.
Половин час по-късно, Майк стоеше екипиран пред палатката, която служеше за столова. Отнело им бе десет минути да изнамерят костюма из целия багаж, който бежанците мъкнеха със себе си, и още двадесет, за да го облече както трябва. Той знаеше, че Суолоу можеше да се намъкне в бронята си за три минути, най-много. Научи се да пълзиш, преди да започнеш да вървиш, каза си Майк.
Самият костюм беше подобен на захранвани с енергия бойни брони, използвани от екипажа на „Норад II“. Той бе неуязвим за леките оръжия, притежаваше ограничена животоподдържаща система (за разлика от целите скафандри на морските пехотинци) и осигуряваше основна атомна/биологическа/химическа защита. Все пак, това бе по-ранен модел от стандартната екипировка на военните и си беше буквално антика. Явно местният закон получаваше оборудване втора употреба от правителството на Конфедерацията.