— Знам — отвърна Майк със свиване на рамене. — Трябва да напиша проклетото ти официално изявление.
— Именно — потвърди Менгск, а очите му проблясваха. — Ако сме се договорили, ще оставя лейтенант Кериган да се погрижи за подробностите.
И с тези думи, обвитата в светлина фигура се изпари.
Майк въздъхна дълбоко.
— Продължаваш ли да четеш мислите ми? — попита най-накрая той.
— Трудно ми е да не го правя — отвърна равно Кериган.
— Тогава знаеш, че му нямам доверие.
— Знам — отговори лейтенантът на Менгск. — Но му вярваш, че той ще изпълни своята част от сделката. Хайде, да започваме.
Затворническият кораб „Меримак“ представляваше стара реликва, боен крайцер от клас „Левиатан“, от който бяха махнали всичко използваемо, с изключение на животоподдържащите системи, но дори те работеха както им скимнеше и не можеше да се разчита на тях. Бяха разкачили дори двигателя му, след като беше излязъл в пространството, и го бяха избутали до установеното му положение, високо над северния полюс на Мар Сара. Трюмовете му бяха пълни с невъоръжени мъже, затворници, арестувани по различни причини и смятани за твърде опасни, за да бъдат оставени на планетата. Тук горе присъстваше голяма част от домораслата милиция, заедно с шерифите и немалко от откровените местни лидери.
Това, което не знаеха сбраните затворници, натъпкани зад заключените прегради, бе, че ги надзираваше екипаж от призраци, едва частица от нормалния състав за подобен грамаден затвор. Повечето от важните висши офицери вече го бяха напуснали, а от големите кораби, които бяха посетили Мар Сара през последните няколко дена, в орбита бе останал само „Норад II“.
Капитан Елиас Тадбъри, действащият главен офицер на борда на „Меримак“, изръмжа, докато се взираше в мониторите, показващи пръстена от докове. Последната совалка закъсняваше поне с час, и ако слуховете по радиото бяха верни, Протосите с техните оръжия от мълнии щяха да се появят всеки момент.
А капитан Тадбъри не бе оцелял достатъчно дълго, за да командва затворнически кораб, излагайки се на опасности от какъвто и да е вид. Сега, докато совалката се носеше към дока, той се поклащаше неспокойно от крак на крак. Зад него, свързочният офицер прослушваше честотите.
Колкото по-бързо пристигнеше совалката, мислеше си Тадбъри, толкова по-бързо можеха да се махнат от тук той и малцината негови изостанали войници, зарязвайки затворниците на тяхната съдба.
Говорителят над главата му изпука.
— Затворническа со… мер пет-четири… иска разре… шение… за кацане. Парола… — Останалото се изгуби сред статичния шум.
Свързочният офицер почукна слушалките си и каза:
— Повторете предаването, пет-четири-шест-седем. Още веднъж, повторете предаването.
Говорителят продължи да пука и искри.
— …ническа совалка… шест-седем. Иска разрешение… цане. Парола… — Още статичен шум.
— Повторете, пет-четири-шест-седем — каза офицерът. Тадбъри едва не експлодираше от напрежение, но гласът на свързочника беше мек и механичен. — Моля, повторете.
— Смущен… — достигна отговорът. — Ще се… оттеглим и ще опи… ак по-късно.
— Не, няма — заяви Тадбъри, посегна над своя офицер и натисна един превключвател. — Совалка пет-четири-шест-седем, имате разрешение за кацане. Домъкнете си задниците тук и ни разкарайте от тая черупка!
Хидравликите изсъскаха, когато двата кораба се скачиха, а в това време, свързочният офицер излагаше нарушението на стандартния протокол.
— Това е нестандартна ситуация, синко — отвърна Тадбъри, който вече бе преполовил разстоянието до дока. Военната му торба вече бе приготвена и се люлееше на гърба му. — Грабвай си партакешите и кажи на другите. Махаме се от тази развалина!
Люкът се отвори и капитан Тадбъри внезапно се озова пред огромното дуло на един гранатомет. В другият му край, където бе спусъка, стоеше мършав мъж с конска опашка, който приличаше на някого, когото Тадбъри бе виждал по ЮНН.
— Бум — каза Майкъл Либърти.
Отне им само десет минути да сломят съпротивата на останалата част от екипажа, повечето от които бяха въоръжени единствено със своите торби и огромното желание да се махнат, и още двадесет, за да ги убедят да закачат наново пространствените двигатели и изведат бавно Меримак от орбитата на планетата. Рейнър и хората му се качиха в совалката заедно с Либърти.
— Трябва да призная — заяви бившият шериф, — че когато ти казах да направиш нещо, не съм и очаквал това.
Майк Либърти се изчерви.
— Да кажем, че съм сключил сделка с дявола и тя сработи в наша полза.