Менгск заговори тихо в микрофона на гърлото си и Майк усети включването на двигателите. Водачът на терористите се приготвяше да изчезне при първия знак, че Протосите са ги забелязали.
Нямаше основания за притеснение. Протосите бяха напълно съсредоточени върху заразената планета под тях. В долните части на големите кораби се отвориха люкове и огромни лъчи от енергия, нажежена до бяло, се стрелнаха към повърхността. Извънземните изсипваха изпепеляващ огневи вал върху планетата под себе си.
Където се стовареха енергийните лъчи, всичко изгаряше. Самото небе коагулираше, когато копията пронизваха атмосферната обвивка. Дори въздухът се откъсваше от планетата от силата на ударите.
И където енергийните лъчи се стовареха върху повърхността, те избухваха, превръщайки в пара земята в точките на съприкосновенията, изкоренявайки и завладените от пълзящото вещество земи, и все още недокоснатите. Смъртоносна радиация с цветовете на дъгата, по-ярка от всичко, което Майк някога бе виждал, се изви нагоре от местата на ударите, разбърквайки безмилостно земя и вода, изопачавайки самата материя на планетата.
След това, другите кораби започнаха да изстрелват по-тънки лъчи с хирургическа точност, увеличавайки огневия вал на места. Градовете, осъзна Майк. Те бяха взели на прицел градовете и се грижеха нищо да не оцелееше там. Всяко едно човешко поселище. Включително, уверен бе той, и самата инсталация Джейкъбс.
Наистина се бяха измъкнали от долу на косъм, помисли си той и стомахът му направи опит да се обърне.
Един от пулсиращите лъчи проби през кората на планетата и земята избухна във вулканично изригване. Магма се разля по повърхността, поглъщайки всичко изкоренено от енергийните копия. По-голямата част от атмосферата на света вече гореше, откъсната от кълбото в една пелена, която го следваше като опашката на комета, а остатъците от нея се вихреха в урагани и торнада, докато не бъдеха унищожени от следващите лъчи.
Сега, червени вулканични жарави покриваха северното полукълбо на Мар Сара като обшивка. Останалата част от земята се повдигаше и отпускаше в смъртоносна дъга. Нищо не би могло да оцелее при такава атака, нито човешко, нито друго.
— Унищожители — отрони тихо Майк. — Те са космически унищожители.
— Наистина — потвърди Менгск. — И те не могат или не искат да направят разлика между нас и Зергите. Може би за тях всъщност няма никаква разлика. Трябва да се подготвим за тръгване. Те може да ни забележат всеки момент.
Майк погледна към Рейнър. Бившият шериф стоеше с каменно лице и мрачно изражение, а ръцете му стискаха перилата пред него. В светлината на екраните, показващи корабите от сини мълнии на Протосите, той изглеждаше като статуя. Само очите му издаваха някакъв живот, но те бяха пълни с безмерна тъга.
— Рейнър? — каза Майк. — Джим? Добре ли си?
— Не — отвърна тихо Джим Рейнър. — Та може ли някой от нас да бъде добре след такова нещо?
Майк нямаше какво да му отговори и остана смълчан, докато планетата умираше, а Арктур Менгск говореше приглушено в микрофона на гърлото си. След миг, водачът на терористите обяви:
— Готови сме за тръгване.
— Добре — каза Рейнър, а очите му така и не слизаха от екрана. — Да се махаме.
ГЛАВА 9
ШЕРИФ И ПРИЗРАК
Джеймс Рейнър беше най-почтения човек, когото срещнах по време на падането на Конфедерацията. Всеки друг, мога спокойно да заявя, беше или жертва, или негодник, а най-често и двете едновременно.
На пръв поглед, Рейнър приличаше на каубой от пущинаците, едно от онези добри момчета, които срещаш по баровете да си разменят измислици за отминалите дни. Имаше някаква самонадеяност, някаква свръхувереност у него, която отначало те кара да се наостриш. При все това, с времето, започваш да виждаш в него ценен съюзник и — смея ли да го кажа? — приятел.
Всичко идва от вярата. Джим Рейнър изпитваше вяра в собствените си възможности, той вярваше и в хората около себе си. И от тази вяра се раждаше силата, която позволяваше на него и онези, които го следваха, да преживеят всичко, което вселената изправяше срещу тях.
Джим Рейнър беше най-почтения и благороден човек. Предполагам, че точно затова, най-голямата трагедия в тази изгубена война беше неговата.
Либърти прие Менгск просто за поредния политик. При всички духове, за които се предполагаше, че го преследват, движещите му мотиви бяха също толкова очевадни, колкото и на най-нисшия политикан от Тарсонис. Засега той набираше сили и не желаеше да изтърве който и да е потенциален съюзник. Ето защо Майк осъзна, че бе сигурен, че мъжът щеше да удържи на думата си — той все още се намираше в положение, в което за него щеше да бъде опасно, ако се разчуеше, че не го е направил.