— По-скоро, пътуващ репортер — подразни го Андерсън.
— Колко пътуващ? — Усмивката на Майк внезапно стана безмилостна и язвителна. — Да се подготвя ли за изстрелване от планетата?
— По-добре, отколкото да бъдеш застрелян, защото си останал на планетата. Съжалявам, лоша шегичка. Отговорът е да, определено ще бъдеш извън планетата.
— Хайде, изплюй камъчето. В коя забутана дупка искаш да се скрия?
— Мислех си за Флотата на Конфедерацията. Като военен репортер, разбира се.
— Какво?
— Това ще бъде временно назначение, разбира се — продължи редакторът.
— Ти да не си откачил?
— Ще правиш репортажи от сорта „нашите бойци в космоса“, биещи се срещу различните бунтовнически сили, които застрашават нашата велика Конфедерация. Носят се слухове, че Арктур Менгск набира все повече поддръжници в Пограничните светове. Това може да се превърне в гореща новина в най-скоро време.
— Флотата? — изломоти Майк. — Флотата на Конфедерацията е най-голямата сбирщина от престъпници в познатата ни вселена, като изключим градската управа на Тарсонис.
— Майк, моля те. Всеки има престъпническа кръв във вените си. По дяволите, всички планети на Конфедерацията са били заселени от изпратени в изгнание каторжници.
— Да, но на повечето хора им харесва да си мислят, че сме го надраснали. А във флотата, това все още е едно от основните наборни изисквания. По дяволите, имаш ли представа колко от тях са с изпържени мозъци?
— Неврално ресоциализирани — поправи го Андерсън. — Не повече от петдесет процента на отряд в наши дни. На някои места, и по-малко. А ресоциализацията се прави все по-често с неагресивни процедури. Най-вероятно няма да ти направи впечатление.
— Да, но ги помпят до такава степен със стимпакети, че биха убили и собствените си родители при подходящата заповед.
— Това е точно всеобщата заблуда, която може да бъде разсеяна с твоята работа — отвърна Андерсън, като и двете му вежди бяха повдигнати в отренирана искреност.
— Виж, повечето от политиканите, с които съм се сблъсквал, са луди по рождение. Флотските пехотинци са били луди, а после са започнали и да бърникат из главите им. Не. Няма да отида там.
— От това ще излязат някои добри истории. Най-вероятно ще завържеш и контакти.
— Не.
— Репортерите с опит в армията получават служебни облаги — каза главният редактор. — Ще имаш зелено етикетче в досието си, а това носи известна тежест сред по-достопочтените Фамилии на Тарсонис. В някои случаи, дори води до прошка.
— Съжалявам. Не съм заинтригуван.
— Ще ти дам твоя собствена рубрика.
Пауза. Най-накрая Майк попита:
— Колко голяма рубрика?
— Цяла колона от печатна страница или пет минути ефирно време в телевизионната програма. С твоето име, разбира се.
— Редовно?
— Ти подаваш материала, аз го пускам.
Още една пауза.
— Към това ще има ли и повишение на заплатата?
Андерсън назова една цифра и Майк кимна.
— Внушително — каза той.
— Не е жълти стотинки — съгласи се главният редактор.
— Малко съм старичък за скокове от планета на планета.
— Няма реална опасност. Но ако стане някоя патаклама, ще получаваш и армейска заплата. Автоматично.
— Петдесет процента изпържени мозъци?
— Няма и толкова.
Поредната пауза. След това, Майк каза:
— Звучи ми като предизвикателство.
— А ти си човек, който обича предизвикателствата.
— Едва ли би могло да бъде по-зле от отразяването на градската управа на Тарсонис — размишляваше на глас Майк, като усещаше, че се спуска надолу по хлъзгавия склон към приемането.
— Точно това си мислех и аз — съгласи се неговият редактор.
— И щом ще помогне на мрежата… — Да, помисли си Майк, намирам се на ръба, готов да се хвърля презглава в пропастта.
— Ти ще бъдеш пътеводна светлина за всички ни — каза Андерсън. — Добре заплатена пътеводна светлина. Развей малко знамето, събери няколко лични истории, повози се на боен крайцер, поиграй на карти. Не се тревожи за нас, които оставаме в офиса.
— Значи, сладка работа?
— Най-сладката. Притежавам известно влияние, както знаеш. Самият аз също имам зеленото етикетче. Три месеца работа, най-много. И после цял живот жънеш награди.
Тук настъпи последната пауза; бездна, дълбока колкото бетонната пропаст, зейнала отвъд прозореца.
— Добре — каза Майк. — Съгласен съм.
— Прекрасно! — Андерсън посегна към кутията с пури, но се усети и вместо това протегна ръка към Майк. — Няма да съжаляваш.