— Защо имам чувството, че вече започнах да съжалявам? — попита Майкъл Либърти с тих глас, докато месестата и потна ръка на редактора обгръщаше неговата собствена.
ГЛАВА 2
СЛАДКАТА РАБОТА
Службата в армията, за онези от вас, които са имали нещастието никога да не я изпитат лично, се състои от дълги периоди скука, нарушавани от главозамайващи заплахи за живота и здравия разум. Доколкото разбирам от старите записи, винаги е било по същия начин. Най-добрите войници са онези, които могат да се събудят внезапно, да реагират незабавно и да се прицелят точно.
За съжаление, нито една от тези особености не се забелязва сред военното разузнаване, което контролира същите войници.
— Господин Либърти? — каза веселата убийца, застанала до люка. — Капитанът би желал да поговори с вас.
Майкъл Либърти, репортер от ЮНН, прикрепен към елитната Ескадрила Алфа от Флотата на Конфедерацията, отвори с мъка едното си око и я видя, цялата усмихната, да стои до неговата койка. Току-що беше приключил една игра на карти, продължила цяла нощ, и той беше сигурен, че младият флотски лейтенант го бе изчакала да си легне, преди да нахлуе в кабината му.
Репортерът въздъхна дълбоко и попита:
— Веднага ли ме очаква полковник Дюк?
— Не, сър — отвърна убийцата, поклащайки глава за по-голям ефект. — Той каза да отидете, когато ви е удобно.
— Добре — заяви Майк и прехвърли крака през ръба на койката, отърсвайки мозъка си от изкушението на съня. За полковник Дюк, „когато ви е удобно“ обикновено означаваше „до десет минути, да го вземат дяволите“. Майк посегна към цигарите си и едва когато ръката му бръкна в празното джобче на ризата, той си спомни, че ги беше отказал.
— И без това е мръсен навик — промърмори той на себе си. На флотския лейтенант заяви: — Трябва ми душ. Кафе също ще ми дойде добре.
Лейтенант Емили Джеймсън Суолоу6, която служеше на Либърти като личен асистент, връзка с флота, пазач и шпионин за своите началници от армията, изчака само колкото да се убеди, че Майк говореше сериозно за ставането, след което хукна към камбуза. Майк се прозя, прецени, че е спал около пет минути, съблече се и закрачи към звуковата баня.
Тя беше военен модел, разбира се. Това означаваше, че беше подобна като конструкция на онези пръскачки под високо налягане, които отделяха месото от костите в кланиците. През последните три месеца, Майк бе привикнал към нея.
През последните три месеца, Майкъл Либърти бе привикнал към много неща.
Ханди Андерсън не го бе излъгал. Работата си беше сладка, поне толкова сладка, колкото можеше да бъде едно назначаване към армията. „Норад II“ беше прекрасен кораб от клас „Бегемот“, целият в неостомана и лазерни кули, както подобаваше на най-легендарния военен отряд на Конфедерацията, Ескадрила Алфа.
Главната цел на Ескадрила Алфа бе да преследва бунтовници, най-вече „Синовете на Корал“, революционна групировка, водена от кръвожадния терорист Арктур Менгск. За съжаление, Синовете никога не се намираха там, където трябваше да бъдат, при което „Норад II“ и неговият първокласен екипаж прекарваха огромна част от времето си в развяване на знамето (син диагонален кръст, заобиколен с бели звезди на червен фон — спомен за една легенда от старата Земя) и държаха местните колониални правителства изкъсо.
В резултат на това, най-голямото предизвикателство пред Майк до този момент беше да се справя със скуката и да намира достатъчно неща за писане, за да оправдае съществуването на своята рубрика. Пропагандата с развятото знаме свърши работа за първите няколко истории, но когато имаше дефицит на истински действия или постижения, Майк трябваше да си измисля други теми. Очерк за полковник Едмънд Дюк, разбира се. Статии от общочовешко естество за работещия като добре смазана машина екипаж. Материал за тежкия труд на неврално социализираните, който Андерсън унищожи (от обикновено приличие, както обясни Ханди). Местният колорит на различните планети. Просто достатъчното, за да напомня на всички (и на Ханди Андерсън, в частност), че беше още жив и очакваше да му превеждат заплатата в неговата сметка.
Освен това, той беше направил една статия в две части за чудесата на бойните крайцери от клас „Бегемот“; история, която беше орязана от военната цензура до едва няколко параграфа. Военни тайни, обясниха му.
Сякаш „Синовете на Корал“ вече не знаят с какво разполагаме, помисли си Майк, докато се намъкваше в шортите си и издирваше не много намачкани панталони и риза. В гардеробът му висеше един чисто нов пътнически костюм, подарък за изпроводяк от момчетата в нюзрума. Това беше дълъг парцал, в който той приличаше на обитател на Стария Запад, но явно колегите му смятаха, че щом Майк тръгваше на междупланетни походи, то трябваше да изглежда подобаващо.