— Да ги видим как ще ни последват тук — каза тя.
Майк чу пронизителния вой на метал, разцепващ въздуха.
— Райфове! — изрева той в комуникационната връзка.
Космическите изтребители се спуснаха ниско и бързо, взривявайки и двете страни на пролома с 25-милиметровите си експлодиращи лазери. Шубраците бяха изпепелени за миг, а летящите машини се издигнаха нагоре, защото вече не виждаха жертвата си от дима, който сами бяха създали.
— Те ни бутат нанякъде — изпука гласът на Кериган през комуникационното устройство. — Но накъде?
Тъканта на земята под ховърциклета внезапно се промени от червена глинеста почва и кафеникави плочници към изпъстрени купчини от сивочерни мъхове.
— Пълзящото вещество! — каза Майк, веднага щом го разпозна. — Те ни изтикват към територията на Зергите!
Кериган изруга и се наби на спирачките, но веществото под гравитационните устройства не предлагаше никаква тяга на преобразователните намотки на мотора. Той започна да се плъзга странично, след това се наклони ужасяващо на една страна, изоравайки дебела ивица от пълзящото вещество като пяна върху вълните.
Майк изрева, а Кериган извика нещо. Репортерът стисна контейнера с псионичния излъчвател, донякъде надявайки се, че това щеше да му осигури известна защита. Той изпитваше увереност, че ако някой можеше да ги измъкне живи от тук, то това беше лейтенантът-призрак.
След това земята под тях се разтвори и двамата се изтърколиха надолу в мрака.
По някое време по-късно, Майк чу гласа на Кериган, идващ някъде отдалеч:
— Либърти?
— Ъ-ъ — беше най-доброто, което можа да отвърне той. По дяволите, тя може да чете мислите ми, нека разчете и това.
— Добре ли е псионичния излъчвател? — попита тя.
— О, да. Аз омекотих падането му със собственото си тяло.
Той отвори очи и откри, че лежеше върху рохка, наскоро разорана земя. Сигурно това беше смекчило падането им, когато бяха потънали в заешката дупка.
Той погледна нагоре. В тавана се виждаше назъбена пролука, най-вероятно на мястото, където те бяха пробили килима от пълзящо вещество. Дебелата тъкан вече бе започнала да се събира отново върху отвора.
Майк изплю малко кръв. Беше си прехапал отвътре устата при удара. Останалите части от тялото му изглеждаше поочукани, но непокътнати като цяло. Неговият парцал беше покрит с мека кал. Синините щеше да ги усети на другия ден.
Ако имам късмет, помисли си той.
— Ако и двамата имаме късмет — каза Кериган. Тя вече беше на крака и оглеждаше района с фенерче, закрепено на китката й. Шрапнеловата й пушка беше преметната през рамото й.
Майк се изправи и откри, че се олюляваше, но не бе наранен.
— Д’бре ли си? — успя да изрече той.
— Горе-долу — отвърна призракът. — Паднах върху гордостта си, която, страхувам се, е загубена кауза. Трябваше да я застрелям, за да не се мъчи. Ние сме наивници. Тъпанари. Загубеняци. Селяни.
— Никой не очакваше Конфедерацията да… — започна Майк.
— Да използва терена и ситуацията в своя полза? Именно. Точно затова сме тъпанари. Те дойдоха да посрещнат нашата атака, след което ни набутаха в единственото място, на което не бихме искали да бъдем.
— Знаеш ли, би било много по-лесно, ако…
— Те оставям да си довършваш изреченията. Съжалявам. Просто съм изнервена в момента. Ти буквално излъчваш страха си и това ме дразни.
Сякаш не е нормално да се страхува човек в подобна ситуация, помисли си Майк, докато вървеше към останките от Вълчъра.
— Моторът е свършен — каза Кериган без да поглежда и разбира се беше права. Рамата му беше огъната на три места, така че дългото, източено превозно средство се бе превърнало в изкривен тирбушон. Спукало се беше нещо важно и течност се изливаше по земята. Моторът, въпреки всичкия си метал и излята керамика, бе пострадал най-лошо от всички по време на падането.
— Насам — обяви Кериган, посочвайки остро напред към един коридор.
— Някаква причина защо?
— Не, но в обратната посока има нещо голямо с гадни мисли. На теб се пада да носиш излъчвателя.
Майк вдигна контейнера с излъчвателя и тръгна след нея. Той се замисли за настроението на лейтенанта. След няколко минути, Кериган отбеляза:
— Това е затворена обратна връзка.
— Спри да го правиш.
— Точно такова си е. Ти ми изпращаш своя страх, а аз на свой ред си го изкарвам върху теб. Което пък увеличава твоя гняв. — Тя се спря за миг. — Нещо тук е много странно. Не е наред. Обикновено мога да се справям с такива неща. Поне през повечето от времето.