Майк кимна, а лицето на хидралска в яйцето се извъртя към него. Яйцето започна да вибрира бурно, сякаш звярът вътре се опитваше със сила да си пробие път навън.
— Давай към свежия въздух — каза Кериган, докато сваляше шрапнеловата пушка от рамото си. — Аз идвам веднага.
Пъшкайки под товара на излъчвателя, Майк започна да се изкачва по коридора. Когато чу бръмченето на пушката и движението на плъзгащия се механизъм, зареждащ нови шрапнели, той се затича. Зад него вече се разнасяше приличащият на удари с чук звук на островръхите куршуми, бомбардиращи пещерата с яйцата. След това се възцари тишина.
Въздухът стана още по-свеж и той видя естествена светлина пред себе си. Майк усещаше краката си като оловни тежести, но се насили да продължи напред. Още десет метра, още пет, още два. После нагоре към откритата земя, към въздуха на ранната вечер, и тогава…
Застана лице в лице със собственото си отражение в огледалната повърхност на бойния визьор на пехотинец от Конфедерацията. Майк не можа да се удържи, изкрещя и едва не падна назад. Часовой от силите на Конфедерацията стоеше на пост пред входа.
Войникът пристъпи тромаво към репортера и Майк осъзна, че нещо не беше наред с човека. Коленете му бяха странно изкривени, а ръцете му сякаш водеха самостоятелен живот. Едната от тях вдигаше несигурно гаусовата пушка, докато другата докосваше нещо в основата на бронята му.
Огледалният визьор се вдигна назад и разкри лице, пуснато на свобода от ада. Половината от него беше изядено и се виждаше покрития с жълти петна череп, а от безполезното очно дъно се процеждаше гъстото сивкаво пълзящо вещество. Другата половина, покрита със зеления оттенък на загниването, беше осеяна с някакво подобие на вулканични камъчета, които пронизваха кожата като къси ками.
Това беше часовой, но не за Конфедерацията. Някога е било човек, но вече не бе. Някога е било нормално, но вече не бе. Сега това същество живееше, единствено за да защитава гнездото. То повдигна гаусовата си пушка и нададе вик, сякаш монети бяха заседнали в гърлото му. От здравото му око май сълзеше кръв.
Майк чу воят на шрапнеловата пушка зад гърба си и се хвърли на земята, като се извъртя, за да смекчи удара за излъчвателя. Миг по-късно въздухът на мястото, където се бе намирал, беше изпълнен със свистящи откоси. Няколко от тях дори пронизаха пеша на сакото му.
Трансформираният часовой на Конфедерацията беше прикован на място от залпа, но само за момент. След това, гаусовата пушка бавно се изтръгна от пръстите му и то падна назад с разкъсана броня. Това, което се криеше под нея, вече не принадлежеше към човешката раса, но реагираше на шрапнелите по същия начин.
Кериган изтърча и дръпна здраво Майк за яката.
— Добре ли си?
Пред очите му танцуваха черни петна, но той отказа да се поддаде на горчивата жлъч, която се надигаше в гърлото му.
— Какво беше това?
— Зергите са изкусни биолози. Вероятно това искат да направят с човечеството. Да ни превърнат в поредния експеримент. В поредната раса от слуги.
Майк си пое дълбоко дъх, погледна към раздраното гниещо месо и каза:
— Това не ми изглежда като успешен експеримент.
Кериган сви уморено рамене.
— Може би не са имали по-добър материал, с който да работят. Искаш ли да се пишеш доброволец? Не се съмнявам, че те имат нужда от репортери. — Тя успя да докара една усмивка със стиснати устни, а Майк не можа да се сдържи и се изхили.
Разбихме затворената обратна връзка, помисли си той. Размяна на шеги в окопа. Гробарски хумор пред лицето на гадостите на войната.
Дори и Кериган да беше прочела тези мисли, тя не го показа с нищо.
— Какво ще кажеш да побягаме малко? — попита тя.
— Колко надалеч?
— Колкото ни стигнат силите.
— Тръгвай, аз ще те следвам — отвърна Майк, вдигайки излъчвателя пред себе си.
Имаха късмет. Намираха се по краищата на пълзящото вещество. От висотата на мястото, където бяха, Майк можеше да различи редица от кули в посока, обратна на тази, в която бяха поели. Те изглеждаха като грамадни деформирани цветя от градината на някой гигант, а между тях танцуваха подобните на оръдия муталиски. Виждаха се и другите летящи чудовища, включително кръстоската между сепия и морска звезда, раците-медузи и едни огромни летящи омари.
— Те печелят — каза Майк. — Зергите. Те стават все по-силни с всяка проклета планета, която превземат.
— Опитай се да не мислиш за това. — Кериган докосна китката си. — Току-що изпратих едно кратко пулсационно съобщение. Ако Арктур слуша, поне ще знае, че сме още живи.