Тя замълча за момент, докато те изкачваха един хълм. В далечината се издигаха разрушените кули по външния периметър на Конфедерацията. От тях не се разнасяше огън, защото отрядите на Менгск бяха принудили войниците им да отстъпят.
— Знаеш ли какъв е последния изпит, преди да бъдеш приет за обучение като призрак? — попита изненадващо тя.
Майк поклати глава, тъй като знаеше кога да не прекъсва говорещия.
— Има един пазач с оръжие — каза Кериган, а очите й се замъглиха. Тя беше някъде другаде. — Той вдига оръжието и го опира в челото ти или в челото на някой, когото обичаш. Ти си длъжен да убиеш пазача, преди той да е дръпнал спусъка. — Очите й отново се върнаха на фокус и тя впи твърд поглед в Майк. — Бях дванадесетгодишна по онова време.
Майк пребледня, и без да може да се удържи, си помисли за сина на Рейнър. „Надареното“ дете, което бе станало жертва на някакъв „инцидент“.
Кериган реагира сякаш Майк й бе ударил шамар. Тя се срути на едно коляно и стисна челото си с ръка. След известно време, тя каза само:
— Исусе.
Майк заяви бързо:
— Съжалявам, не исках да ти го казвам, то просто ми се изплъзна.
— Исусе — повтори тя. — Трябваше да се сетя. Наистина не знаех.
Майк поклати глава.
— Ти си телепат. Как може да не знаеш?
Кериган вдигна поглед и в ъгълчетата на очите й проблеснаха сълзи.
— Телепатите не се ровичкат из съзнанието ви, най-малкото защото не искат да откачат. Ние чуваме повърхностното бърборене, всичко онова, което е най-отгоре. Онова, за което си мислите. Блуждаещи помисли. Дали жената има хубави крака. Този род глупости. Но не и онова, което държите заровено. Не и важните глупости. — Тя замълча за миг, след което попита: — Той каза ли кога се е случило това?
Майк поклати глава и се извърна настрани, отчасти за да следи за патрули на Конфедерацията, отчасти за да даде време на лейтенанта да се вземе в ръце.
Тя вероятно го знаеше, но когато Майк се обърна обратно към нея, тя вече беше на крака, а очите й бяха сухи.
— Хайде да слагаме това нещо. Основата на една от онези кули ще свърши работа.
Те стигнаха до скелета на оръдейната установка без затруднения и Майк се отърва от товара, който беше мъкнал през последните няколко километра. Ловко и отренирано, Кериган започна да настройва псионичния излъчвател, който всъщност виждаше за първи път. Майк осъзна, че тя сигурно бе получила инструкциите по телепатичен път, когато бе взимала устройството.
То беше импровизирано приспособление и на лейтенантът й отне няколко минути, за да разкара опаковъчния материал и да провери всички връзки. След това, тя измъкна някакви слушалки с формата на морска звезда и ги сложи на главата си. Филигранната коронка от нежни медни нишки се изгуби сред червените й кичури.
— Транспланетарният псионичен излъчвател на вълни — обясни Кериган, — е като резонатора на цигулката. Той ще улови, увеличи и след това разпространи телепатичния сигнал, който е подаден към него. Точно затова сме тук — той се нуждае от призрак, който да го активира.
Тя бутна няколко превключвателя, премести една ръчка, после свали слушалките. Лицето й изглеждаше изцедено.
— Добре. Да си вървим.
— Това ли беше?
— Ти да не очакваше някаква сирена и блестящи светлини? Райските камбани? Голям часовник за обратно броене? Съжалявам. — Лицето на Кериган вече беше пепеляво и Майк внезапно осъзна, че, въпреки че той не можеше да го долови, Кериган го усещаше и излъчването ставаше все по-„шумно“.
— Добре — каза Кериган. — Да вървим.
Двамата с Майк тръгнаха покрай редицата изоставени кули, всяка от които беше като потрошен паметник на битката за Антига Прайм. Кериган беше принудена да спре, потрепервайки от недоловимия звук. Тя сякаш чуваше стържене с нокти по черната дъска — скрибуцащ звук, за който Майк оставаше глух.
Те стигнаха до четвъртата кула, където болката изглежда понамаля. Покрай шестата кула, Кериган вече почти приличаше на себе си. Тя отвори малкото екранче на китката си.
— Псионичния излъчвател е активиран — каза тя.
Невидимото лице на Менгск отвърна:
— Отлично, Сара, знаех си, че ще се справиш. Трябва да ви измъкнем оттам, преди всички Зерги на Антига да се съберат на това място. Спускателният кораб вече пътува към вас.
— Знам — каза Кериган, дишайки тежко. Тя стисна устни в тънка линия, след което добави: — Обещай ми… Обещай ми, че никога повече няма да правим такова нещо.
— Сара. — Майк можеше да си представи как Менгск клати глава от другата страна на линията. — Ще извършим всичко, което е нужно, за да спасим човечеството. Нашата отговорност е прекалено голяма, та да направим нещо по-малко.