Всъщност, Майк очакваше полковник Дюк да му съобщи точно това — че „Норад II“ отива на сух док за ремонт и че той, Майкъл Либърти, се качва на следващата совалка за Тарсонис. Заради това, общуването му със старото изкопаемо почти щеше да има някакъв смисъл.
Той промени мнението си, когато стъпиха на мостика и Дюк му се намръщи. Трябва да се има предвид, че Дюк никога не изглеждаше особено доволен, когато се срещнеше с представител на пресата, но това беше най-дълбокото и враждебно чумерене, което Майк бе виждал дотогава.
— Господин Либърти се явява по ваша заповед, сър — каза лейтенант Суолоу и отдаде чест толкова отсечено, колкото във всеки наборен клип.
Полковникът, нагизден в кафявата си командна униформа, не каза нищо, а посочи с дебелия си пръст към стаята за инструктажи. Лейтенант Суолоу отведе Майк там, след което го остави заради онези задачи, които вършеше, когато не го контролираше. Най-вероятно, помисли си той, нещо, свързано с одиране на кожата на куклите.
Първоначалното безпокойство на Майк се задълбочи, когато той разпозна хуманоидната форма, която в момента висеше на една рамка, окачена за стената на стаята за инструктажи. Това беше захранван с енергия боен костюм, не някой от стандартните модели СМС-300, а командна броня, съоръжена със собствена комуникационна система. Бронята на полковник Дюк, лъсната и смазана, очакваща великия мъж да влезе в нея.
Майк вече не изпитваше такава увереност че отиваха за инсталацията на Ямато. Повечето от пехотинците държаха броните си под ръка, а тренировките бяха с честотата на храненията. Либърти бе успял да избегне това задължение, тъй като бе смятан за „слаба мишена“ и нямаше разрешение да използва по-тежките костюми. Все пак, на него му беше много забавно да гледа как новобранците се клатушкаха по тесните коридори в пълно бойно снаряжение.
Но щом бронята на командира беше тук, току-що излъскана и готова, това предвещаваше наистина нещо лошо.
Самият костюм беше огромен, наклонен напред върху рамката от собствената си тежест. В това отношение, мислеше си Майкъл Либърти, празната броня подхождаше отлично на притежателя си. Полковник Дюк напомняше на Майк за големите маймуни от старата Земя; онези, които се катереха по небостъргачите и размазваха примитивните самолети като мухи. Горилите. Дюк беше стария мъжкар със сребърния гръб, остроглавия водач на своето племе, и само начинът, по който се навеждаше напред, вдъхваше страх у подчинените му.
Майк знаеше, че Дюк беше от една от старите Фамилии, които бяха първоначалните предводители на колониите от сектора Корпулу. Но той явно бе стъпил накриво в някой момент: Едмънд Дюк бе закъснял очевадно с получаването на генералските си звезди. Майк се замисли какъв ли гаден инцидент стоеше на пътя на повишението му и подозираше, че ставаше въпрос за скандал, шумен, мръсен и заровен дълбоко сред файловете на военните от Конфедерацията. Той се зачуди какво ли влияние щеше да бъде нужно, за да се изрови тази информация, и дали Ханди Андерсън не я притежаваше в своето не толкова тайно хранилище.
Вратата се отвори с плъзгане и полковник Дюк нахлу вътре като бронирана крачеща канонерка от клас „Голиат“, разпръскваща пехотинците пред себе си. Той се бе начумерил още по-дълбоко от преди. Посочи с ръка надолу в знак, че няма нужда Майк да става (не че той бе имал намерение да го прави), заобиколи широкото си бюро и седна. Той положи лакти върху полираната обсидианова повърхност и допря пръсти пред себе си.
— Вярвам, Либърти, че си прекарал приятно времето си сред нас? — попита той. Дюк притежаваше стария, едва забележимо провлечен говор, отличаващ по-старите Фамилии на Конфедерацията.
Майк, който бе очаквал да минат директно на въпроса, едва успя да измърмори някакъв утвърдителен отговор.
— Боя се, че това е към своя край — каза полковникът. — Нашите първоначални заповеди бяха да отстъпим поста си на „Теодор Г. Билбо“ и да отидем на док за модернизация до две седмици. Но събитията ни връхлетяха изненадващо.
Майк не каза нищо. През годините той бе присъствал на достатъчно инструктажи, дори на цивилно ниво, и се бе научил да не прекъсва говорещия, докато не чуеше нещо, което да си заслужава прекъсването.
— Променяме маршрута си в посока към системата Сара. Страхувам се, че тя се намира в селскостопанските райони, някъде на гъза на географията. Конфедерацията има два колониални свята там — Мар Сара и Чау Сара. Това ще бъде продължително патрулиране, в допълнение към параметрите на първоначалната ни мисия.