Кръстьо Станишев
Войната на лястовичката Ласка
Дългото пътуване вече свършваше.
Ласка си почиваше, кацнала на телеграфната жица, до самия телеграфен стълб, отделена от другите лястовички, които радостно и припряно си бъбреха.
Хе — отсреща, между двата хълма, проблясва реката. Там е тихото селце, където е старото родно гнездо. Ще си почине малко и ще отлети сама…
Така си мислеше лястовичката Ласка.
По-добре да се отдели от другите. Ще пристигне сама, защото там я очакват.
Там беше старата селска къща, под чиято стряха висеше старото родно гнездо. Там живееше Стария писател, напуснал шумния и димен град, за да размишлява сред тишина и спокойствие, сред тишина и спокойствие да съчинява своите книги. Тъкмо той й измисли това име — Ласка.
— Добро утро, ласкаво същество! Ти си истинска ласка! — Така я поздравяваше сутрин рано Стария писател, когато нейното цвъртене заогласяше двора.
Ласка знаеше, че той я очаква.
„Ще си почина и ще отлетя сама!“
Помисли си и го стори.
Веднага забеляза старата къща.
Прясно варосана, тя се белееше точно над завоя на малката река. Сърчицето на лястовичката затупка още по-бързо.
Още няколко мига — и тя кацна на покрива на портата.
Никой не я посрещна. Къщата мълчеше. Портата беше заключена. Само една непозната врана стоеше там, кацнала на неподвижния ветропоказател, закован върху покрива на къщата.
Ласка се зачуди. А после се уплаши.
Прелитна към гнездото си и мигом се отдръпна назад. Кацна отново върху покрива на портата.
„Да не съм сбъркала къщата?“
Позамисли се и веднага си отговори сама: „Не, не съм…“
Но когато пак прелетя до старото гнездо, оттам внезапно изскочиха три рошави врабчета и закрещяха:
— Махай се! Махай се!
Тя се отдръпна уплашена и застана на старото си място върху покрива на портата.
Врабчетата не спираха да крещят, кацнали на стряхата над гнездото:
— Махай се! Махай се! Какво зяпаш? Какво зяпаш?…
— Но аз живея тук! Това е моето гнездо! — смутено извика Ласка.
— Махай се! Махай се! Не е твое! Не е твое!… — дружно крещяха трите врабчета.
— Как да не е мое? — възмути се лястовичката.
— Махай се! Махай се! Наше е! Наше е!… Ма-хай-се! Ще те из-къл-вем! — изскандираха те и политнаха към нея да изпълнят заканата си.
Ласка побягна и кацна високо на неподвижния ветропоказател, там, където стоеше безмълвно непознатата врана.
Трите рошави врабчета направиха кръг и се върнаха в гнездото, откъдето долиташе неразбираемото им бъбрене.
— Ох, какво да правя сега?… — прошепна обърканата лястовичка. — Те ми заграбиха гнездото!…
Непознатата врана я погледна, но не каза нищо.
Но Ласка беше смело и неотчайващо се същество.
— Ще си направя ново гнездо!
Извика и веднага излетя.
Непознатата врана кимна одобрително.
Цял ден се труди лястовичката Ласка. Носеше сламки и клечици, слепваше ги с кал, отиваше и се връщаше, дордето — далече от старото гнездо, на другия край под стряхата — се появи новото гнездо.
Но когато кацна на неподвижния ветропоказател, от старото гнездо излетяха отново трите врабчета, закръжиха около новото гнездо и Ласка видя изумена как едно нахално врабче се мушна в нейното ново жилище.
— Махай се! Махай се! — крещяха другите две нахални врабчета и продължаваха да кръжат около новото гнездо.
— Ах, какво да правя? Защо ми заграбват и новото жилище? Какво съм им сторила? — заоплаква се лястовичката и от малките й тъжни очи закапаха сълзи.
Тогава непознатата врана се обади:
— Не плачи! Стоях тук и видях всичко. Ти си добра и трудолюбива, но си сама! А те са мързеливи и нахални! Нямат нищо общо с Ванко!
— Кой е този Ванко? — попита разплаканата лястовичка.
— Ванко е градски врабец! Беден, но честен! По-скоро ще умре от глад и студ, но няма да посегне на чуждо!… А тези тук са мързеливи и нахални, от онези, дето обичат все на чужд гръб…
— А ти коя си? — попита Ласка.
— Аз съм Коминка! Понякога ме наричат Справедливата врана. И аз като Ванко живея в града. Дойдох тук, за да те посрещна!
— Да ме посрещнеш ли? Че откъде ме позна ваш?
— За тебе ми разказа твоят добър приятел, Стария писател, който живее в тази стара селска къща.
— Но къде е той сега?
— Замина за града. Трябва да отнесе днес в издателството книгата, която написа, докато те нямаше. Една нова книга за децата! Поръча ми да те посрещна. Добре, че дойдох навреме, за да ти помогна!
— Благодаря ти! Но… как можеш да ми помогнеш? Нали ги виждаш какви са?…
— Виждам и знам как мога да ти помогна!…
Справедливата врана Коминка се надвеси над лястовичката Ласка и й зашепна на ухото…