— Благодарни сме — неискрено каза вождът. — Но все пак ми се струва, че почти нищо не се е променило. Ние земните жители или земните червеи, както вие небесните хора ни наричате, пак ще работим за Небесен Господар… нищо, че този път е жена.
Ръката й неволно стисна дръжката на кинжала. Мъжът също сграбчи дръжката на своята грубо изработена сабя. Но това движение сякаш вдъхна живот на стоящия до нея робот, който приличаше на паяк.
Той се надигна и протегна един от режещите си инструменти към вожда. Мъжът го изгледа уплашено и дръпна ръката си по-далече от сабята. Изви очи към Джан.
— Искаш да ме убиеш!
„Нещата доста биха се опростили, ако направя това“, със съжаление помисли тя. Разправиите с глупаци като този я уморяваха. Колко бе наивна някога да очаква как благодарните земни жители ще й пеят хвалебствия, още щом чуят, че са свободни от игото на своите Небесни Господари. Вместо това срещаше само подозрения и невероятна тъпота. Би било много по-лесно да им наложи волята си със сила, но така би съсипала изцяло нравствената основа на всичко, което се опитваше да направи. А съблазънта нарастваше с всяко разочарование, поднасяно от тези глупаци и тя вече се чудеше още колко ще може да й се противи. „Ще се събудя някоя сутрин и ще открия, че съм се превърнала в тиран. Но, разбира се, ще бъда милостива“, каза си цинично.
— Не, няма да те убия — уморено каза на вожда. „Засега“, добави безмълвно. — Върни се при своите хора и им предай моите, хм, предложения. След шест месеца един от моите кораби ще се върне да провери как се справяте. А сега върви си.
Мъжът с облекчение се забърза надолу по склона. Джан въздъхна и вдигна очи към небето. Моите кораби, повтори си с горчива усмивка. Вярно, флотилията би впечатлила всеки. Пред нея на около четири мили беше „Господарят Монкалм“, а по-нататък на юг — „Господарят Матаморос“. Зад него, увиснали над хълмовете на север, бяха останалите три Небесни Господари — „Ароматният бриз“, „Господарят Възмездие“ и „Господарят Нимрод“. А точно над нея се виждаше нейният Небесен Ангел, „Алза от Минерва“, сянката му покриваше изцяло хълма и околностите. Небесният Ангел беше девствено бял, но съгласно традицията петте Небесни Господари имаха по обърнатите към земята части на корпусите зловещи огромни очи, бивни и озъбени челюсти, те трябваше да вдъхват страх на земните жители. Да, откриващата се пред нея картина наистина беше страховита, но всеки от тези въздушни кораби беше населен с множество хора и повечето бяха враждебно настроени и към Джан, и към нейните цели.
Нямаше избор, трябваше да управлява небесните хора чрез заплахата със сила. Можеха да разчитат само на снизхождението й. Нейните програми управляваха централните компютри, а нейните механични паяци пазеха залите за управление на всеки кораб. В пълната си безпомощност небесните хора бяха принудени да се подчиняват на заповедите й. Бе направила всичко възможно да подобри живота на мнозинството във всеки Небесен Господар — обикновените граждани и предишните роби, но докато бе очаквала неотслабващата съпротива на аристократите, чиито привилегии бяха отнети, не бе очаквала подобна неприязън от онези, на които помагаше. Малко по малко започна да разбира, че и те, като земните жители, бяха свикнали до закостенялост с предишния ред. Объркваше ги преобръщането на познатия им свят с главата надолу. Чувстваха се по-сигурно и уютно със старите обичаи, дори ако преди са били роби…
Наистина, знаеше че може да разчита на някаква подкрепа от бившите роби, особено сред жените. Бе позволявала на някои жени от свободните и бившите робини да остават за определено време в Небесния Ангел и им бе говорила за принципите на Минерва. На някои им харесаха, но Джан с неприятна изненада установи колко много жени отхвърляха учението на Минерва за равенството между мъжете и жените. Подчинението на жените спрямо мъжете беше за тях част от природните закони, дори когато бяха живели в общности, където това потисничество стигаше до крайности, както при японците от „Ароматния бриз“. Джан съзнаваше, че би трябвало да си послужи с истинска кампания за цялостно ново обучение, за да промени толкова силни, вградени в културата предразсъдъци, но нямаше нито време, нито сили да наложи такова начинание. Поне засега.
— Толкова неща трябва да направя — промърмори сама на себе си.
Механичният паяк веднага се обади с безизразния глас на Карл:
— Някакви заповеди?
— Не… всъщност, да…
Но преди да довърши, изведнъж Ашли се намеси чрез високоговорителя на робота: