— Здрасти, Джан — жизнерадостно каза тя. — Слушах какво става. Да го беше намушкала тоя миризлив селяк. Никаква благодарност след всичко, което направихме! Казах ли ти — само си загубихме времето да горим оная пустош. Трябваше вместо това да изтрием града им от лицето на земята.
Джан се подразни — думите на Ашли твърде добре отразяваха собствените й мисли. Изглежда се плъзгаше надолу по плоскостта по-бързо, отколкото си представяше, щом вече започваше да мисли като Ашли. Каза високомерно:
— Моралът на Минерва не позволява това.
— А пък аз не съм от Минерва, Джан — отвърна Ашли.
— Веднага си личи — каза Джан, но успя да се овладее.
Макар че в края на краищата беше компютърна програма като Карл (всъщност бяха преплетени в софтуера на един и същи биочип), Ашли беше твърде различна. Карл беше чист машинен интелект и затова на него можеше да се разчита напълно, но Ашли беше записана личност на момиче — разглезено и егоцентрично момиче, което бе загинало преди около четиристотин години. И тъй като не беше нищо друго, освен електронно ехо на човешки ум, програмата на Ашли проявяваше забележими отклонения. Дори лудост, както бе принудена да признава пред себе си Джан. Не че това можеше да я учуди. Всяка млада здрава жена, която изневиделица се събужда и открива, че е само безплътно присъствие в някакъв компютър, а нейното истинско „Аз“ е мъртво, сигурно би полудяла. И да прекара така векове, хваната в капан с отзвуците на човешки чувства, стремежи и желания — физически също, не само духовни, без никакъв начин да ги осъществи или задоволи. Това можеше само да увеличи вероятността на твърде сериозни смущения в психиката й. По-скоро беше изненадващо, че още се държи донякъде разумно.
— Готова съм да се кача — меко каза Джан. — Прати ми скокльото.
— Ей сега — каза Ашли чрез паяка.
Съвсем скоро Джан чу далечното „бръм-бръм“ на лекия хеликоптер, един от шестте в Небесния Ангел, който бързо се спускаше към нея. Докато го чакаше, тя отново премисляше трудностите си с програмата на Ашли. Само ако можеше да я отдели от програмата на Карл… но двете бяха необратимо свързани в софтуера. А положението се влошаваше все повече, защото Джан беше сигурна, че при всяко копиране на програмите, за да бъдат вложени в компютърните системи на победените Небесни Господари, Ашли се разпадаше по малко. Но Карл я уверяваше, че новият софтуер е абсолютно еднакъв с оригинала и трябваше да признае — новите „Карл-програми“ не показваха отклонения.
Сега вече съществуваха шест „Ашли“, които общуваха чрез радиовръзка, както и шестимата „Карл“. Програмите „Карл“ се занимаваха с цялата работа по денонощното управление в шестте въздушни кораба, но програмите „Ашли“ си оставаха водещи в този „дует“. Джан тревожно си даваше сметка, че шестте „Ашли“ съвсем лесно могат да наложат пълната си власт над флотилията, стига да поискат и се стараеше упорито да избегне сблъсъците с бързо отегчаващата се програма. Тази необходимост още повече изтощаваше нервите й, но поне засега се справяше успешно.
Хеликоптерът се приземи наблизо, докосна земята съвсем леко. Той беше просто прозрачен пластмасов мехур с крила като на морско конче, на които бяха закрепени роторите. Джан се запъти към него и се качи в кабината. Механичният паяк я последва. Тя заповяда хеликоптерът да се издигне.
Гледаше разсеяно надолу, докато хеликоптерът бързо набираше височина, и леко развеселено си мислеше с какво равнодушие преживява подобни положения. А само като се сравни с онова замръзнало в ужас осемнадесетгодишно момиче отпреди почти пет години, заловено сред димящите развалини на Минерва от онзи Небесен Господар, „Господаря Панглот“. Джан си спомни непоносимия страх, когато висеше в плетената клетка под „Господаря Панглот“ заедно с другите оцелели от Минерва.
Но на осемнадесет години момичето от Минерва имаше утехата на своята религия. Джан я нямаше. О, да, пак призоваваше Майката Богиня в напрегнати мигове, но с ума си разбираше, че култът към Майката Богиня е бил създаден от социалните инженери на Минерва по време на хаоса след Генетичните войни, за да предпазят връщащата се назад култура на общността от пълен крах.
Хеликоптерът влетя в един от многото товарни люкове на Небесния Ангел. Джан скочи от него и се обърна към робота:
— Ашли, моля те, искам да говоря с Карл.
— Ей сега — и след кратка пауза: — Карл е. Какви са заповедите ти?
Гласът се чуваше от все същия гласов синтезатор на робота, през който говореше и Ашли, но разликата между двата беше като пропаст.
— Кога ще бъдем готови да продължим? — попита Джан.