— Можем да тръгнем веднага, но би било по-добре първо да презаредим напълно батериите. — Както обикновено, тази масирана стрелба с лазерите почти изтощи енергийните резерви на всеки кораб. Разбира се, с изключение на този. — Карл винаги внимаваше лазерната система на Небесния ангел да разполага с достатъчно енергия. — При това светене на слънцето два часа ще бъдат достатъчни за презареждането.
— Добре. На кого още трябва да ходим на гости в този сектор?
— Според записите в „Господаря Монкалм“ на сто и четиридесет мили на север оттук има селище, наречено Мечи град. Населението е деветстотин и осемдесет души, ако може да се вярва на тези записи, но се съмнявам в това. Те са снабдявали „Господаря Монкалм“ с дървесина, кожи и риба. Ако пустошта вече не е погълнала и техните земи.
Джан кимна. Някога пустошта не понасяла добре планинските райони с ниските им температури и недостига на кислород, но сега вече настъпваше навсякъде.
— Много добре! Значи ще се насочим натам. Ще се разположим около града през нощта и ще поднесем на обитателите на Мечи град истинска изненада, щом се събудят утре.
Тя се обърна и тръгна към асансьора, но роботът заприпка след нея.
— Джан, има още нещо…
Тя спря.
— Какво?
— Американосите от „Ароматния бриз“ искат да приемеш техни представители, за да обсъдите оплакванията им.
— Вече знам какви са им оплакванията.
Американосите, чийто Небесен Господар — „Господарят Панглот“ бе унищожен, се бунтуваха срещу принудата да делят жизненото си пространство с остатъците от първите обитатели на „Ароматния бриз“ — японците, техните омразни врагове. Тя знаеше, че условията на живот във въздушния кораб не са особено добри, но точно сега нищо не можеше да се направи. Когато прибави още Небесни господари към своята флотилия, ще разпръсне по тях още Американоси, за да облекчи напрежението.
— В момента нямам време да приемам никакви представители! — рязко отсече и се отдалечи.
Взе асансьора до следващия етаж, после платформа я пренесе до жилището й на около половин миля.
В хола на пода седяха мъж и малко момче. Заедно се опитваха да подредят сложна мозайка. Мъжът беше Киш — единия от двамата оцелели мъже от Минерва. А момчето — нейният син Саймън. Щом тя влезе, той скочи с блеснали очи и притича до нея.
— Ти си дойде! — викна момчето и здраво обхвана с ръце кръста й, като притискаше буза в корема й. Тя го погали по главата и му се усмихна.
— Здравей, миличък. Добро момче ли беше?
Киш, който се бе изправил, също дойде по-наблизо усмихнат.
— Чудесно се държа, госпожо. Както винаги. Както винаги.
Тя въздъхна безмълвно и побутна Саймън към дивана. Радостно се тръшна на възглавниците, без да пуска Саймън. Той се сви на кълбо до нея. Киш каза:
— Госпожо, искате ли нещо за освежаване?
— Не искам храна, само нещо за пиене. Да е студено и да е повечко.
Тя гледаше Киш, докато той излезе от стаята. От двамата мъже от Минерва той й беше по-симпатичен, някога си беше мислила дали да не роди деца от него, за да опази поне мъничко от генетичното наследство на Минерва, но благодарение на Саймън трябваше да промени плановете си.
Саймън…
Колко дълго още трябва да чака, за да се увери? За да бъде абсолютно сигурна? Тя го погледна нежно. Той си беше съвсем нормално малко момче. Е, не съвсем. Едва що бе навършил две години, но по физическото и умственото си развитие доближаваше четиригодишните. Всъщност с интелекта си изглеждаше и доста по-голям. Но това беше единственото отклонение от нормата и може би Саймън просто по природа си беше предразположен към ускорено развитие. Защо трябва да намесва и Майлоу в това…
Тя потрепери само от мисълта за неговото име. И отново се разтрепера от спомена за онази нощ в пустошта, когато Майлоу отново и отново влизаше в нея, а телата им се търкаляха по смрадния килим от гъбички, плътно покрил почвата. Тогава тя забременя. И после, в момента на върховното си тържество разбра, че е бременна от него и очакваше с детето да се случи всичко най-лошо. Знаеше, че бе променил напълно тялото си с генно инженерство и се страхуваше, че тези промени ще се пренесат в плода.
Нейната любима Сирай също се плашеше от това и я умоляваше да направи аборт. Но Джан бе отказала. Чувстваше се длъжна да задържи детето, но обеща на Сирай, че ако то прояви някоя от чудовищните черти на Майлоу, веднага ще го изолира напълно.
Но това не задоволи Сирай, която бе отказала да спи с Джан и отиде да живее в друга част на кораба. За ужас на Джан, тя настояваше момчето да бъде убито след като се роди. Джан се надяваше, че като мине време и Саймън не прояви никое от качествата на своя зловещ баща, Сирай ще омекне и ще подновят връзката си. Но и след две години Сирай не променяше мнението си за Саймън, продължаваше да го нарича „онова нещо“.