— Просто ме пуснете, Пел. Върнете ми свободата.
— Знаеш, че не можем да направим това. Не можем да си позволим такъв риск.
Още един Елои влезе в стаята. Този беше облякъл обичайната туника. Седна до Пел — неразличим негов близнак. Ако сам не кажеше на Рин кой е, той не би могъл да го различи измежду останалите Елои. Новодошлият се усмихна лениво и склони глава на рамото на Пел.
— Изглежда нещастен — каза той за Рин.
— Да, той е нещастен — саркастично потвърди Рин. — Той страшно силно иска да се махне от това подводно убежище за скопени любители на лотоси.
Двамата Елои го изгледаха безизразно. Пел каза:
— Съществуването на това убежище много отдавна е било забравено в останките от външния свят. Ако ти дадем свобода, ти неизбежно ще разкажеш каквото знаеш за нас и за Шангри Ла.
— Кълна се, че няма да направя това — каза Рин.
— Може би не по свое желание, но ако попаднеш в ръцете на някой Небесен Господар… твърде неприятни методи… — Гласът на Елоя пак замря, явно се опитваше да си припомни какво означава думата „неприятен“. — Да, неприятни методи — сънливо продължи Пел, — ще бъдат използвани, за да изтръгнат от тебе информацията откъде идваш.
— Но нали ще имам Играчката. Ако срещна някой Небесен Господар, ще мога да направя каквото си искам с него.
— Машините се повреждат — каза другият Елои с лека прозявка. — А тогава ще бъдеш безпомощен.
Рин усещаше как го вцепенява познатото отчаяние. Всеки опит да разговаря с Елоите винаги завършваше така. По-лесно му беше да говори с програмите, макар и да знаеше, че техните привидно човешки разсъждения и изображения са пълна лъжа. Още по-зле усилваше безнадеждността знанието, че дори и отделени от него с емоционална пропаст, създадена от самите тях, Елоите все пак си оставаха човешки същества.
— Самотен съм! — изкрещя той на двамата Елои.
Те все така го гледаха с вбесяващо празните си погледи. Накрая Пел каза:
— Имаш твоите холографски приятели, филмите си, книги…
— Уморих се да приказвам с електронни призраци на хора, които дори никога не са съществували. Колко пъти съм чел всяка книга, записана на касета, а филмите вече знам наизуст.
Някой от първоначално обитаващите убежището учени очевидно е бил страстен любител на киното от двадесети и началото на двадесет и първи век, и взел със себе си доста филми от онова време, записани на касети. Всъщност Рин наистина харесваше много от тях, а любимият му беше „Приключенията на Робин Худ“ от 1938 година, но даже и това би заменил срещу възможността да се измъкне навън, сред широкия свят.
— Това е положението — ще полудея, ако още стоя тук като в капан сред Антарктика.
Но двамата Елои вече не го слушаха. Седяха с допрени глави, очите им бяха отворени, но не виждаха нищо — бяха се оттеглили сред своята вечна нирвана. Рин изруга тихо, скочи и ядно излезе от стаята. Ако имаше врата, щеше да я затръшне. Слезе с асансьор до най-долния етаж на убежището. Подобен на паяк обслужващ механизъм припряно се дръпна от пътя му, когато той бързо изскочи от асансьора и тръгна по коридора, водещ към дока, в който лежеше Играчката.
Играчката представляваше тридесет стъпки матовосив метал с формата на издължена водна капка. Рин спря пред люка, разположен в средата на Играчката и произнесе единствената кодова дума, която го отваряше. Вмъкна се вътре. Вътрешната врата вече се разтваряше, за да го пропусне в кабината. Докато се настаняваше в креслото, почувства познатата сигурност — сигурността на утробата, в която никога не е бил.
Даде необходимите заповеди и водата нахлу в дока. Усети как Играчката свободно се вдигна над своето гнездо. Когато налягането в дока се изравни с външното, вътрешният и външният му люк се отвориха. Играчката потегли напред, премина първо защитния корпус, а после и външния.
Водата навън беше абсолютно черна. Рин се взря в акустичния екран, търсеше съществото, което бе чул при нападението му срещу корпуса. Екранът превръщаше във видими образи сигналите от акустичните скенери, но макар че наоколо имаше всякакви морски обитатели, не се виждаше нищо достатъчно голямо, за да е причинило онзи шум. Рин каза:
— Направи обиколка на убежището. Бавно.
— Добре, Рин — отвърна програмата на Играчката.
Имаше женски глас. Мек и съблазнителен, но и създаден да вдъхва увереност на Рин. Докато Играчката пъплеше около огромното кълбо на убежището, Рин раздвояваше вниманието си между акустичните и визуалните екрани. Но последните не можеха да му покажат кой знае какво, въпреки голямата мощност на прожекторите, слънчевите лъчи не проникваха на повече от четиридесет стъпки в която и да е посока. Започваше да мисли дали обектът на неговия лов не се е махнал от околността, когато акустичният екран показа нещо, бързо приближаващо отзад. След миг Играчката се разтресе силно от сблъсъка с тежко тяло. Рин увисна в предпазните колани на креслото и се разсмя.