Медицинската машина представляваше полупрозрачен пластмасов цилиндър, излизащите от него проводници и тръби потъваха в пода, и в ниския таван. Тя погледна вградения в цилиндъра екран. На него бяха изписани основните показатели за състоянието на Саймън. Тя сви вежди. Не можеше да разбере по-голямата част от информацията, но виждаше, че пулсът на Саймън е спаднал до 30 удара в минута, а температурата му бе ненормално ниска — около 30 градуса. Но ударите на сърцето му бяха равномерни и силни, а кръвното налягане — нормално. Тя се обърна и погледна въпросително Шан.
— Как го лекуват?
Шан се пресегна и натисна клавиш на пулта под екрана.
— Вижте… машината излекува разреза на шията му и му преля половин литър кръв. Инжектира му и обичайните антибактериални, антивирусни и антигъбични вещества. Засега предписа само това лечение.
Джан се замисли. Като че раните на Саймън са само повърхностни, но тогава защо са толкова ниски честотата на пулса и температурата?
— Но какво му е? В съзнание ли е? — неспокойно попита тя.
Вместо отговор Шан натисна друг клавиш под екрана. Появи се думата ДИАГНОЗА, а под нея текст: „Пациентът е в дълбока кома, причината е неизвестна. Енцефалограмите показват рязко спадане на мозъчната активност, но не се откриват никакви увреждания на мозъка. Обмяната на веществата като цяло е силно забавена, но състоянието на пациента не му причинява никакви вредни последствия. Следователно няма непосредствена опасност за здравето на пациента“.
Тя прочете два пъти диагнозата, която с нищо не намали объркването й. Погледна първо Шан, после Киш.
— Но що за диагноза е това? Защо проклетата машина не показва какво му е на Саймън?
Шан сви рамене безпомощно.
— Госпожо, машината не знае какво му е на Саймън. Според нея при него всичко е наред.
— Всичко му е наред, така ли? — горчиво каза Джан. — Той е в кома, студен е и мозъчната му дейност е почти незабележима, а тази тъпа машина ми разправя, че всичко му било наред! — Тя вдигна поглед към тавана. — Карл! На линия ли си? Слушаш ли?
— Да, Джан.
— Включи се в програмата на тази машина и ми кажи дали работи както трябва. Ако не, ще преместим Саймън в друга.
Карл отговори без забележима пауза:
— Няма отклонения нито в софтуера, нито в хардуера.
— Но как е възможно това? — настояваше Джан. — Саймън очевидно не е в нормално състояние!
Карл каза безстрастно:
— В границите на програмата на тази машина Саймън не е болен. Това, че тя не може да обясни състоянието му, не е признак за повреда.
Джан изръмжа и притисна с юмруци слепоочията си.
— Моят син е в безсъзнание. Той е в шок, ето каква е работата. В дълбок шок. Реакция към случилото се снощи…
— При него не се забелязват никакви симптоми на шок — неумолимо отбеляза Карл. — Нито пък се намира в кататонично състояние. Кататонията е остра форма на шизофрения и тогава медицинската машина лесно би забелязала биохимичните изменения в мозъка му. Повтарям, състоянието му е извън границите на възможностите на тази машина.
— Но как може да се случи това? — отчаяно викна тя.
— Не зная, Джан — каза Карл.
Струваше й се, че ще се пръсне от своята безпомощност.
— Искам да го видя! — извика тя. — Може ли?
— Да — отговори Карл. — Той не е свързан със системата за поддържане на живота. Можеш и да го изнесеш от машината. Но бих препоръчал това само за кратко. Би било разумно машината да следи и по-нататък основните показатели на състоянието му, в случай че се появи внезапна промяна.
— Да… да, прав си, разбира се — промърмори Джан. — Само за минутка, не повече.
Трябваше да почака малко, докато сензорите се отделят от тялото на Саймън, после кръглият капак се отвори със съскане и рамата с тялото на Саймън се плъзна навън. Момчето лежеше голо в меката люлка, която бе променила формата си според очертанията на тялото. Изглеждаше толкова уязвим и толкова малък. Но лицето му беше спокойно, сякаш само спеше.
— Саймън — въздъхна тя и сложи ръка на челото му. Кожата му й се стори твърде студена. — Саймън, аз съм… чуваш ли ме?
Продължи да му говори, след малко Карл напомни, че минутата е изтекла. Тя неохотно позволи на рамата да се прибере в машината. Постоя, без да отделя поглед от херметизирания капак и се обърна към Киш и Шан.
— Къде е Сирай?
Те се спогледаха и Киш показа следващата машина от редицата.
— Искам да видя и нея — каза Джан.
— Госпожо… не е нужно — каза Киш. — Ще се погрижим за тялото и.
— Искам да я видя! — твърдо повтори Джан. — Искам да се простя с нея.
Глава осма