Глава десета
Кървавочервеното слънце се беше спуснало ниско и улученият Небесен Господар хвърляше дълга сянка над унилата тундра.
— Той обръща! — съобщи една Ашли.
— Ще се бие до последно — каза друга Ашли.
— Простреляйте още един от двигателите му — каза трета.
— По дяволите… просто да го пръснем на парчета и край! — извика четвърта.
— Млъкнете! — заповяда Джан, преди петата и шестата Ашли да дадат своя принос в бъркотията от пискливи гласове.
Тези дни й идваше твърде много да слуша и само една Ашли, а споровете на шестте помежду им и с нея просто бяха нетърпими, но нямаше как да им попречи да осъществяват радиовръзките си.
— Моля ви, искам да говоря с Карл номер едно.
— Уффф… — хорово изпъшкаха всички Ашли.
— Да, Джан — каза Карл.
Трябваше да приеме, че това е Карл номер едно, програмата, управляваща Небесния Ангел. Но за разлика от програмите на Ашли, Карл никога не лъжеше. Тя поне се надяваше да е така.
— Продължаваш ли да изпращаш сигнали? — попита тя.
— Да, Джан. Няма никакъв отговор.
Бяха срещнали Небесния Господар малко след пладне. Щом забеляза наближаващата го флотилия, той се втурна в бягство на север и Небесният Ангел с петте си покорни Небесни Господари го последва в гонитба. Повелителят на Небесния Господар бързо разбра, че няма шансове в надпреварата с Небесния Ангел и опита поредица маневри, с които очакваше да ги изненада. Нямаше как да знае, че преследващата го флотилия се управлява от съвършени компютърни програми, предвиждащи всяко негово хрумване. Преди малко Небесният Ангел — най-бързият кораб във флотилията и затова далече пред останалите, скъси разстоянието достатъчно, за да простреля с лазер един от движителите на Небесния Господар. Движителят се обви в дим и пламъци. А сега, както отбеляза едната Ашли, Небесният Господар изглежда се готвеше да се сражава докрай. Забави движението си и зави рязко, за да застане с борд към летящия в неговата посока Небесен Ангел…
Изведнъж Джан видя редица димни облачета да се появяват по корпуса му.
— Стрелят по нас — ненужно се обади една Ашли.
Джан примига, когато лазерите на Небесния Ангел пронизаха небето, взривяваха снарядите, преди да долетят прекалено близо и да причинят някаква повреда.
— Май е по-добре да му махнеш още един движител — неохотно каза Джан.
— Извинявай, Джан — намеси се Карл номер едно, — но имам съобщение за тебе от Киш. Той е в лазарета. Иска веднага да отидеш там.
Джан тичаше към асансьора, още преди Карл да свърши.
— Саймън… — задъха се тя.
Добра се до лазарета за броени минути. Когато влезе, едва си поемаше дъх, видя Киш да стои до медицинската машина на Саймън. После откри, че машината е отворена и Саймън лежи непокрит на масата за манипулации.
— Майко Богиньо! — изкрещя тя и се втурна към машината.
Киш й препречи пътя и я хвана здраво за раменете.
— Не е умрял, госпожо. Спи.
— Спи? — невярващо повтори Джан.
Погледна през рамото му към Саймън. Да, можеше да види как се надига и пада от дишането гръдният му кош. Киш я пусна и тя отиде при масата. Докосна бузата на Саймън. Отново беше топла. Нормална. Тогава видя, че изглеждаше по-едър… и по-възрастен, отколкото преди да го сложат в машината.
— Машината ме предупреди преди малко — обясни Киш. — Саймън излязъл от комата, а температурата и пулсът му били отново нормални.
Тя погали Саймън по главата.
— Саймън, чуваш ли ме? Аз съм, майка ти. Събуди се… моля те.
Момчето се размърда. Простена и отвори очи. Погледна нагоре към нея, намръщи се, но тя веднага разбра, че я разпозна.
— Ъъъх… Джан. Какво се случи?
Толкова й олекна, че изглежда оздравял, та не й направи впечатление странната употреба на малкото й име.
— Беше болен, мили, но сега всичко е наред.
Молеше се безгласно той да не си спомня какво се е случило със Сирай.
— Болен ли?
Той се опита да седне. Тя му помогна. Той огледа тялото си, ръцете си, после обиколи с поглед лазарета. Накрая отново погледна към нея. Сега в очите му се четеше потрес и объркване.
— О, Господи… какво е станало?
— Всичко е наред, миличък. — успокояваше го тя. — Имаше ужасна случка и ти беше ранен, но сега си здрав.
Той неочаквано я сграбчи за китката. Хватката му беше толкова силна, че дишането й спря от болка.
— Джан, искам да зная какво се е случило! — настоя той с висок напрегнат глас. — И искам да се срещна с Майлоу!…
— Майлоу? — безизразно повтори Джан.
Никога не беше говорила на Саймън за неговия мъртъв баща. Паниката замъждука някъде дълбоко в съзнанието й.
— Да, Майлоу. Той е виновен за цялата бъркотия. Не трябваше да стане така… я ме погледни, някакво си дете. Къде е той?