Рин се умори от своето неравностойно преследване и заповяда на Играчката да се върне в убежището. От дока Рин отиде направо в жилището си, махна дрехите и за дълго остана под душа. Винаги, след като задоволеше желанието си да убива главоноги, се връщаше с твърде силното усещане, че се е въргалял в слуз…
След душа той навлече дълга роба и отиде в хола. Отпусна се на широкия кръгъл диван и каза:
— Искам да се видя с Дейвин.
— Разбира се — отвърна безтелесен глас.
Изневиделица един мъж се появи пред Рин. Изглеждаше на възраст между тридесет и четиридесет години, в черната му брада се забелязваха и бели косъмчета, беше облечен в черна роба. Ухили се на Рин.
— Как сме днес, момчето ми? — попита той.
— Както винаги — вяло каза Рин. — Имам нужда да поговорим.
— Нали затова съм тук — каза Дейвин. Той махна към най-близкия стол. — Може ли?
Рин кимна, продължавайки играта. Дейвин не беше нищо, освен триизмерно изображение и не се нуждаеше от столове.
— Та какъв ти е проблемът? — попита Дейвин, щом „седна“.
Рин му разказа безплодния си разговор с Елоите. Когато свърши, Дейвин въздъхна и каза:
— Наистина ли си толкова изненадан от резултата? И преди си водил подобни спорове с Елоите. Защо си очаквал, че може да са се променили?
— Не те, а аз. Аз се промених. По-възрастен съм. И скоро ще рухна.
— Рин, даже ако убедиш Елоите да те пуснат, Централната програма никога няма да позволи това.
— Но Елоите имат власт да променят Централната програма — каза Рин.
— Да, на теория, но те толкова отдавна изцяло са поверили грижите за живота си на Централната програма, че веднага ще отхвърлят всяка идея за промяна, даже ако си спомнят как да я направят.
Рин изпсува и каза:
— Но всичко това е страшно глупаво. Няма никаква причина да ме задържат тук. Даже не знаем има ли оцелял досега поне един Небесен Господар! Най-малкото стотина години нито един от тях не е бил забелязан да преминава над Антарктика. Може би всички хора в тях са измрели от епидемии. Не знаем какво става в света и това е още една причина да отида и да проуча положението.
— Рин, знаеш, че няма да си позволят този риск.
— Ако не ме пуснат, май ще направя нещо, за което ще съжаляват.
— За самоубийство ли говориш?
— Да — призна Рин, въпреки че съвсем не беше толкова отчаян.
Дейвин му се усмихна снизходително.
— Това не би било много разумна постъпка, нали? Пък и познаваш Елоите. Твърде много очакваш от тях, ако смяташ, че ще жалят дори и миг за смъртта ти. Тъгата вече не съществува в техния емоционален речник.
Рин въздъхна.
— Знам… знам…
За кой ли път осъзнаваше колко е абсурдно да обсъжда емоционалните си проблеми с машина. Като малък напълно вярваше в привидната човечност на изображенията, въпреки тяхната безтелесност. Особено Дейвин, с неговото съчувствие, със симпатията и мъдростта си, изглеждаше истински човек в очите на Рин и изцяло му заместваше бащата. Едва през пубертета си Рин започна да забелязва нещо объркващо в изображенията. Не можеше да налучка причината за съмненията си. Връщайки се назад, предположи, че и тогава подсъзнателно е отбелязал някои повторения в реакциите им. Беше питал Дейвин защо така възприема него и другите изображения, но Дейвин беше пробутал празни приказки как навлизал в пубертета и как се отразявал върху чувствата му.
Научи истината, когато навърши петнадесет. Един ден, без да го предупредят, пред него в учебната зала изникна съвсем ново изображение. То имаше формата на строга млада жена, облечена в дълга сива роба. Русата й коса беше дръпната назад в стегнат кок, който подчертаваше суровостта на лицето с високи скули, почти излъчващи жестокост. Тя му се представи с името Фибъс и му каза, че е достигнал възрастта, когато трябва да научи някои истини. Тя щяла да го обучава за работа с компютри и да му разкрие същността на машинния интелект…
Бе израснал с внимателно внушеното му впечатление, че изображенията представят записаните личности и физически образи на отдавна живели хора. Но това не беше вярно. Всички изображения, включително и нейното, бяха изкуствено създадени от компютри. И макар че компютрите притежаваха „интелект“, това не беше човешки интелект. Оказа се, че поведението на изображенията, наподобяващо човешкото — умението да съпреживяват, шегите, съчувствието — е само измама. Машинният интелект просто представяше пародии на човешки личности.
Рин се стъписа от това разкритие, но не се изненада особено силно. Явно бе подозирал каква е истината на някакво подсъзнателно равнище. Фибъс продължи с обясненията си как е била преценена необходимостта той да бъде заблуждаван, за да не се нарушава психическото му развитие, защото, естествено, не би могъл да установи никаква емоционална връзка с Елоите. Но вече бил пораснал достатъчно, за да възприеме истината. Освен това било важно за него да разбере задълбочено компютрите и машинния интелект, за да работи с тях.