Барон Шпанг влезе в тронната зала и небрежно се поклони на дук дьо Люсан.
— Сир, вашата съпруга настоява за аудиенция — съобщи той.
Дукът направи гримаса, която би трябвало да показва, че е захапал нещо мухлясало, и сви на руло картата, досегашен обект на вниманието му.
— Господи, не. Кажи й, че съм болен. Кажи й, че съм умрял. Измръзнах до смърт още преди час. — Той пристегна тежкото наметало около раменете си. — Това всъщност не е много далече от истината.
Температурата спадаше бързо и това щеше да продължава с навлизането на „Господаря Мордред“ все по на юг. Според главния техник нищо не можеше да се направи — всяка порцийка енергия им трябваше, за да поддържат горещ газа в секциите. Иначе в тези антарктически условия болнавият Небесен Господар не би могъл да се задържи на необходимата височина.
— Както и да е, какво иска тя?
Барон Шпанг пристъпи по-близо до трона.
— Казва, че нейни шпиони са разкрили заговор за бунт в сектора на свободните в Пилктаун.
— Тази жена — въздъхна дукът. — Все бунтове й се привиждат. Винаги си е била такава.
Баронът изглеждаше неспокоен.
— Сир, в този случай може би е по-добре да се вслушаме в предупреждението й. Моите агенти също докладват за силно напрежение в кораба. Хората не са никак доволни от тази експедиция. Включително и мнозина между благородниците, сир.
— Мислиш си, че не разбирам положението, приятелю Шпанг? Уверявам те, осъзнавам го до болка ясно. Но какво мога да направя? Нали знаеш, че нямам възможност да избирам.
— Да, сир. Аз зная, но другите — не.
— Е добре, скъпи ми бароне, едва ли мога да позволя всички да научат, че аз, царстващият монарх на „Господаря Мордред“, на практика съм отвлечен от онези четиримата луди. — Той махна с ръката в черна ръкавица към големия извит прозорец отляво. През него можеше да се види най-близкият от другите четири Небесни Господари — „Господарят Монтесума“. — Ако го направя, наистина ще трябва да се справяме с бунт.
— Зная това, сир. Но се страхувам, че опасността от бунт ще нараства, ако експедицията трае още дълго. Дажбите започват да намаляват и хората се плашат, че твърде много сме се отдалечили от подвластните ни земи. Пък и този все по-смразяващ студ никак не подобрява положението.
Дукът кимна.
— Но аз съм сигурен, че този налудничав лов скоро ще бъде прекратен. Онези глупаци ще разберат, че търсят нещо, което вече не съществува, ако изобщо някога е съществувало. И при тях би трябвало храната да е на свършване, а трябва да се изправят срещу все по-враждебно настроените си поданици. Само въпрос на време е.
— Да, сир. Несъмнено сте прав…
— Добре. Сега върви при жена ми и й кажи, че съм претоварен с държавнически задължения и ще отделя време за нейната аудиенция утре — ако имам време.
Барон Шпанг се поклони отново и излезе. Дукът се облегна на трона си и се замисли за своята жена, темата го потискаше. Защо не иска да го остави на спокойствие? Той щедро й бе отделил обширни покои, издръжка, имаше си лукса и своите любовници. Какво още искаше? Но той знаеше отговора на своя въпрос. Властта. Бе вкусила властта по време на брака си с покойния му брат и този вкус, веднъж усетен, никога и от никого не можеше да бъде забравен.
„Бедничкият ми брат“, каза си дьо Люсан. Само ако собствената му жажда за власт не го бе направила параноик. Жан бе започнал да си мисли, че той — Парис, заговорничи, за да го убие и да заеме мястото му на трона. Това бе смешно, разбира се. Парис въобще нямаше амбиции и беше безупречно щастлив от живота си на разпуснат плейбой, но когато му прошепнаха някой и друг слух за подозренията на брат му, той нямаше избор — трябваше да удари пръв, за да оцелее.
Щом се отърва от Жан, Парис се срещна с неговата съпруга, дукесата и й постави ултиматум. Или ще се съгласи да се омъжи за него и да се оттегли от публични появи, или също ще получи смъртоносна доза отрова. Бе приела първото предложение, но имаше още много да се желае за нейното така наречено „оттегляне“…
Зад двойните врати се чу мърморене на гласове. Някой говореше със стражите в преддверието. Не, някой спореше със стражите. Различи женски глас и се надяваше да не е на неговата съпруга.
Вратите се отвориха, но жената, която нахълта в тронната зала, не беше дукесата, а дъщеря му Андреа. Беше на двадесет и две години и притежаваше опустошаваща мъжките очи красота. За щастие приличаше повече на него, а не на майка си. Имаше неговата черна като въглен коса, котешки кафеникави очи, високи скули и гладка мургава кожа. Единственият й недостатък беше устата (наследство от майка й) — когато се ядосваше, тя се превръщаше в грозна безкръвна линия, а Андреа доста често се ядосваше. Например, сега…