Дукът реши, че Ел Рашад трябва да е мръднал, макар че не се съмняваше в думите му — явно някакво твърде опасно същество приближаваше. Но да го нарича Ръка на Сатаната беше малко прекалено. „Този суеверен тъпак!“, тихичко изсъска дукът. Сигурно беше някое от онези гигантски влечуги, които Дарси е видял от планера си.
— Успокойте се! — каза на Ел Рашад. — Всички заедно имаме достатъчно оръжия, за да се справим с всякаква твар. Но идеята ви да запалим огън е добра. Ще натрупаме в коридора всичко, което може да гори и може би този звяр ще се уплаши от самите пламъци. Колко близо зад вас беше съществото?…
Въпросът му незабавно получи отговор — един от воините на Ел Рашад изхвърча със страшна сила от коридора. Прелетя с писъци над главите на останалите и се преби върху пътеката. Надигна се ропот, хората в черно се опитаха да се отдалечат колкото могат по-бързо от коридора. По пътеката се затъркаля плетеница от падащи едно върху друго тела. От коридора се чуваше шум от рушене — нещо разхвърляше барикадата, после равномерни тежки стъпки. Дукът усети треперенето на пода под краката си.
И се появи онова.
— Исусе Христе! — прошепна дукът. — Но това е ръка!
Обзет от първобитен страх, той се завъртя и побягна, изпускайки арбалета. Принц Дарси вече го беше изпреварил. А зад него пъхтеше Ел Рашад…
Отгоре вече нищо не се чуваше, но от това не ставаше ясно какво се е случило. Джан се надяваше това да е признак, че нападателите, които и да са те, са помели дука и хората му. Не се надяваше това да увеличи особено много шансовете й за оцеляване, но поне щеше да се отърве от опасността след малко да я обезглавят.
— Какво ли става там? — промърмори сякаш на себе си принцесата.
Тя стоеше зад гърба на Джан, опряла върха на камата в ребрата до сърцето й.
Подпрян на парапета с мрачно изражение, Ламон просто сви рамене. Не беше продумал, откакто дукът и принцът тръгнаха към входа. Джан безцелно си играеше с пръстена на Робин, натискаше постоянно камъка. Опитваше се да разбере защо Робин толкова силно си го искаше. Беше посегнал да го вземе, настояваше. Защо ли? Този пръстен нищо не правеше. Не за нея…
Не, не за нея!
Внезапно хрумналата й мисъл я накара да се напрегне, принцесата я бодна с острието.
— Внимавай какво правиш! — предупреди тя Джан, но в този момент тя самата подскочи, отгоре отново се чу шум от битка. Изстрели, писъци… после стрелбата спря, отекваха само писъците.
Джан смръщи вежди. Мъжете горе не крещяха от болка, виковете им бяха предизвикани от ужас. По пътеката затрополяха бягащи крака. Усети, че принцесата разсея вниманието си и нападна. Сграбчи китката й, изви я силно и с удоволствие чу писъка от болка и падането на камата върху пода. Ламон се хвърли към нея, но тя запрати принцесата срещу него. И двамата тежко се стовариха на пътеката.
Джан се втурна надолу. Ако този път беше познала, тя и Робин разполагаха с начин да се измъкнат от това гадно място.
Глава двадесет и трета
Тайра лежеше с лице, заровено в завивките, плачеше. Майлоу я гледаше, докато си обличаше дрехите. Сянка на вина премина през ума му. Не трябваше така да губи търпение… изтърва си нервите. Всичко стана заради това проклето негово тяло, с предпубертетните му сексуални желания. И никакъв начин да ги задоволи истински. Колкото по-скоро достигне пубертета, толкова по-добре. Би трябвало да са останали броени седмици. Излезе в коридора и едва не се спъна в един от паяците.
— Майлоу, ти си страшно гаден тип! — развеселено се обади Ашли от паяка. — Виж какво направи на това нещастно момиче.
— Шпионираш ме както винаги, а? — каза Майлоу.
— А какво друго ми остава да правя?
— Е, ти изхвърли нашите пътници, не аз! — Той забързано тръгна по коридора.
Паякът подтичваше след него.
— Къде отиваш? — попита Ашли.
Майлоу помисли малко, преди да отговори.
— Горе, ще изляза върху корпуса — каза накрая. — Искам пак да хвърля един поглед на онази летяща машинка.
— Все си играеш с това нещо — кисело каза Ашли. — А няма смисъл. Никога няма да я накараш да проработи.
— Зная… зная, но поне ми е забавно. — „И живея с надеждата“, добави той безгласно.
Горе беше топло, горещ вятър налиташе по корпуса, макар че Ашли изпълни молбата му да намали скоростта. С ръка на осигурителното въже Майлоу тръгна към машината на Робин. В същата посока се точеше безполезният кабел, прокаран от паяците според указанията на Робин.
— Къде сме? — Майлоу питаше робота, който го следваше непрекъснато и му досаждаше.
— Откъде да знам! Ще питам Карл… Казва, че над държавата Теуантепек. Преди разделянето била част от Мексико, ако те интересува.