— Превърнали са целия орбитален град в трансмитер! — каза джуджето.
— Знам — отговори Черити спокойно. — Не съм сляпа. Видях прожекторите, малко преди да експлодира бомбата.
— Имаш предвид, когато експлодира — поправи я Гурк. — Не разбираш ли? Тя не е експлодирала тук на Земята!
— По дяволите, какво означава това? — намеси се Скудър. — Ако това е така, едва ли щяхме да стоим тук и да ти слушаме глупостите. Естествено, че не е експлодирала на Земята. Предполагам, че са я изпратили на място, където не може да причини никаква вреда. — Той посочи натам, където бе се намирал звездният трансмитер. — С него.
— Имали са такова намерение — каза Гурк враждебно. — Но крива им е излязла сметката. Нали, Киас?
Джеърдът го погледна втренчено и замълча, но в очите му внезапно се появи нещо, което не хареса на Черити — заплаха, каквато никога преди не бе забелязала у един джеърд. Това изражение, изглежда, убягна на Гурк или не го впечатли, защото продължи със същия язвителен тон:
— Само в една дреболия, нали? Нещото не е експлодирало някъде в Галактиката, а в същия момент, в който е попаднало в дематериализиращото поле. Прав ли съм?
Без Чарити да може да назове причината, думите на Гурк я накараха да я полазят ледени тръпки по гърба. Тя погледна Киас. Джеърдът все още мълчеше, но тя си помисли, че открива гняв в погледа му.
— Истина ли е това? — попита тя.
— С голяма вероятност — отговори Киас. — Част от енергията, изглежда, е попаднала в трансмитерната мрежа, така че се е получило кратковременно функционално смущение. Това би обяснило и странните обстоятелства около нашето повторно материализиране.
— Кратковременно функционално смущение?! — кресна Гурк. — Могло е да разрушите цялата трансмитерна мрежа!
— Може би това нямаше да е най-лошото — забеляза Скудър сухо.
Гурк му хвърли убийствен поглед.
— И не е най-лошото — допълни той. — По дяволите, разберете — никой не знае как въобще функционират трансмитерите! Но мрежата е огромна. Обхваща цялата тази Галактика, а може би и повече.
— Е и? — попита Скудър.
— И, и, и! — Гурк имитира подигравателно и ядосано тона му. — Представи си къща, която от мазето до покрива е задръстена от кабели за висок волтаж. И после си представи какво ще се случи, ако всичките кабели експлодират в един и същ момент — в случай, че имаш достатъчно фантазия за това. Тези луди са можели да вдигнат във въздуха целия Млечен път! Дребна трудност при нашето повторно материализиране? По дяволите, можеше да стане така, че вече да няма къде да се върнем!
— Преувеличаваш — каза Киас спокойно. — Вероятността за катастрофа, каквато я описваш, беше наистина незначителна.
— Но я е имало? — попита Черити уплашено.
Киас направи успокоителен жест.
— Джуджето има право, доколкото става дума за големината на трансмитерната мрежа — обясни той. — Формация с такива размери е с голям капацитет. За да се предизвика разрушаване на цялата трансмитерна мрежа, би била необходима многократно по-голяма енергия от освободената. Получиха се няколко кратковременни смущения, това е всичко.
— Тъй ли? — заяде се Гурк. — А как наричаш това там? — сочеше побеснял вратата към нищото, която все още се въртеше над черния блок, на който бе стоял трансмитерът.
Погледът на Черити проследи жеста му и едва в този момент й стана ясно, че не си въобразява за движението, което вярваше, че е забелязала във вътрешността на черния вихър. Онова, което беше тъмното вълнение на хиперпространството, онова неразбираемо измерение, през което минаваха тайнствените трансмитерни магистрали. Истински димни изпарения се носеха към трептящата дупка и изчезваха в нея. И когато Черити още веднъж и по-внимателно погледна, различи нещо като мъгла, която се отделяше от пода и също биваше поглъщана: прах и фини микроскопични отломки, които, сякаш движени от призрачна ръка, се носеха към пукнатината на пространствено-времевия континуум. И съвсем внезапно, като че ли имаше нужда и от оптично потвърждение, за да я накара да почувства, тя усети и вятъра — съвсем нежен, но постоянен вятър, който се вливаше в черното нищо като в прозорец към безкрайността.
— Той… все още работи! — промърмори тя уплашено.
— Съвсем правилно! — каза Гурк рязко. — Още работи, поне в една посока. Но вече не виждам копче, с което да се изключи.