Выбрать главу

Първият полуясен поглед в огледалото поднесе следващата неприятна изненада. Че изглеждаше толкова зле, както се и чувстваше, не я учуди особено, но онова, което я шокира, беше косата й. Бяха се появили сиви кичури.

Известно време разглеждаше внимателно собственото си отражение, после му се изплези, обърна се и напусна банята. Дрехите, които носеше, когато се върна, бяха също така изчезнали, както и импровизираният скафандър и оръжията й, но затова пък намери нещо, което също я изненада, и изпълни с почти детска радост — на един стол до леглото беше грижливо сгъната тъмносиня униформа на Космическите въоръжени сили, точно по мярка, с коректен знак за ранга и дори с малка табелка с името, на която пишеше „Леърд, Ч. кап.“. За съжаление поясът за оръжията бе празен и някой си бе направил труда да свали миниатюрната атомна батерия от генератора на телесния щит.

Тя се облече, бързо се върна в банята и си позволи за няколко минути удоволствието да разгледа самата себе си в огледалото. Бледото й лице, кръговете около очите и сивите кичури в косата й пречеха малко на общия вид, но като цяло, всъщност за осемдесет и шест годишна жена не изглеждаше зле.

Когато поиска да напусне помещението, преживя втората неприятна изненада за деня — вратата не можеше да се отвори.

Черити натисна пет-шест пъти с нарастващ яд копчето, докато се сети, че механизмът е затворен по електронен път. Не бе дефектен — индикаторната лампичка за „изчакващ режим“ светеше в успокоително зелено.

— По дяволите, какво означава това? — каза тя ядосано. Рязко се обърна, отиде при интеркома до вратата и натисна бутона за повикване. Екранът светна толкова бързо, като че ли някой я бе очаквал на другия край да се обади, и безизразните фасетни очи на една мравка се втренчиха в нея.

В продължение на половин секунда Черити беше парализирана от страх, макар след всичко, което се бе случило, всъщност би трябвало да има предвид подобна картина. Едва тогава попита несигурно:

— Киас?

Мравката се опита да наподоби човешко поклащане на глава в знак на отрицание.

— Името ми е Типа, капитан Леърд — каза тя. — Известната ви под името Киас джеърдска единица се намира в момента в командната централа.

— Бих искала да говоря с Киас — настоя Черити.

Типа се опита да повдигне рамене.

— Не е необходимо — каза тя. — Аз също мога да изпълня всичките ви желания като Киас и…

— Намира ли се известната ми под името Киас джеърдска единица в този бункер? — прекъсна я Черити. Съмняваше се, че Типа въобще разбра сарказма, който се съдържаше в думите й, но поне с утвърдително кимане на глава й отговори на въпроса след секунда.

— Да.

— Тогава размърдай костеливия си задник и дай Киас на монитора! — поиска Черити. — Няма да разговарям с мравка, която се казва Типа и която изглежда сякаш ще се разпадне всеки път, когато направи някакво движение.

— Но, аз ви уверявам, че…

Черити изключи уреда. Порови за момент в спомените си и чукна на клавиатурата четирицифрено число. Този път продължи значително по-дълго, докато екранът светне, но бе открила верния номер — на матовото стъкло се появи лице, което изглеждаше да е това на Скудър.

— Ало! — поздрави го Черити радостно. — Както виждам и ти си си позволил същите лоши привички като мене.

Скудър отвори уморено едното си око и я погледна въпросително.

— Гледаш в огледалото и бъбриш за лицето на другия, което съзираш.

— Как? — рече Скудър. Прозя се, без да се притеснява. — О, Боже… кажи и ти ли се чувстваш, както изглеждаш?

— Мисля, че да — отговори Черити. — Как така?

— Моите съболезнования. От колко време си мъртва?

— Ама ти вече си буден. — Черити стана изведнъж сериозна. — И тебе са те упоили.

— Да. И това не е всичко. — Скудър отново се прозя, потърка си очите и примига силно няколко пъти. На него очевидно му бе много по-трудно да стои буден, отколкото на нея. — Вратата ми не се отваря.

— И моята — каза Черити. — Изглежда, като че ли сме арестувани. — Странно, едва сега, когато изговори думите, й стана ясно истинското им значение.

— Арестувани? — Скудър отново се прозя, обгърна с две ръце лицето си и отстъпи от камерата крачка назад, така че тя можеше да вижда горната част на тялото му. Забеляза с чувство на лека изненада, че и той бе получил нови дрехи. Той пак носеше същата кожена униформа, с която го бе срещнала първия път — яке и панталон за мотоциклетисти, ботуши и тежък, покрит с нитове колан. И макар че не виждаше гърба му, знаеше, че на якето би открила сребърна акула с раззината паст — емблемата на Шарките, чийто водач бе тогава. Някой бе положил прекалено големи усилия да достави малка радост на двамата. И същият този някой трябва да е знаел куп неща за тях. Всъщност ставаше дума само за едного.