— Донякъде има право — каза тя.
— Естествено, че имам! — обясни Стоун ядосано. — Половината планета търси това чудовище!
— А другата половина се опитва да попречи на това, предполагам.
— Горе-долу така е — призна Стоун.
— Това значи, че бушува война — каза Черити спокойно. — И вероятно върху цялата Земя. Какво, по дяволите, се е променило?
Макар че се обърна към Стоун, отговори Киас.
— Долавям в гласа ви определена нотка на огорчение, капитан Леърд — каза той. — Разбирам. Говорим за родната ви планета. Но положението не е толкова сериозно, колкото изглежда на пръв поглед. Звездният трансмитер на Северния полюс е деактивиран, така че шаитите са отрязани за каквито и да било подкрепления. Успяхме да приемем двайсет процента от въоръжените им сили, а остатъкът им няма да удържи дълго. Един-единствен шаит не притежава необходимия духовен капацитет, за да държи под свой контрол цяла планета. Без съмнение ще спечелим битката.
— Сигурно — отговори Черити мрачно. — Въпросът е само какво ще остане от Земята, нали?
Киас искаше да отговори, но Стоун го прекъсна с движение на ръката си и с бърз съзаклятнически поглед.
— Споделям същото опасение — каза той. — И това е причината, поради която изразих готовност да приема предложението на джеърдите и да им помогна да победят шаитите. Това е и причината, поради която всички ние имаме нужда от вашата помощ, капитан Леърд. — Той погледна Скудър, забави се за секунда, после с доловима вътрешна борба продължи: — И от вашата, мистър Скудър.
Черити го стрелна с яден поглед.
— Знаете ли какво у вас най-малко ми харесва, Стоун? — попита тя. — Вие пак сте на път да поемете командването. Започвам да се питам дали пък Скудър няма право.
— Изобщо нищо не поемам — отговори Стоун. — Киас ме помоли да говоря с вас, това е всичко. Не трябва да ни помагате. — Той махна гневно с ръка към вратата. — Свободни сте. Вие и Скудър можете да правите каквото си искате. Можете да останете тук и да ни помогнете да освободим Земята окончателно или да си отидете. Оставете Киас и неговите хора да унищожат шаитите. Не се съмнявам, че ще успеят и сами. Но после не се оплаквайте от нищо!
Черити кипеше вътрешно от яд. Но се владееше. Най-лошото беше, че Стоун имаше право. Не можеше да се оплаква от неща, чиято промяна може би зависеше от нея.
— И така? — попита тя притеснена. — Какво да правим?
Стоун майсторски се владееше, но Черити почувства облекчението му.
— В момента — абсолютно нищо — отговори той. — По-късно ще ви обясня всичко, щом като получите първоначална представа за актуалната ситуация. От непосредствената ви помощ ще имаме нужда по-късно — когато хората на Киас открият скривалището на шаита.
— Как така? — попита Черити недоверчиво.
— Джеърдите не могат да се приближат дори и на миля до това същество, без да бъдат открити — каза Стоун. — Но все някой трябва да го направи, нали?
6.
Картината би могла да е от Дантевия „Ад“, само дето беше цветна и триизмерна, и действителна, и много по-ужасна, отколкото можеше да си я представи всяка човешка фантазия.
Сърцето на Хартман заби лудо. Ръцете и челото му се покриха с пот и въпреки усилието му не успя да прогони ирационалния страх, с който го изпълни видът на геената огнена. Макар че повече от минута не успя да откъсне поглед от ужасната картина, долови, че и Нет, която стоеше до него, се чувства по същия начин. Тя дишаше учестено и тежко и бе свалила едната си ръка от цевта на пушката си и я бе сложила на рамото му, така че той усещаше треперенето на пръстите й. Под тях се простираше кръгла, обляна с кървавочервена светлина шахта, чиито стени се спускаха вертикално надолу, и която бе изпълнена с гореща лава и с трептящ нажежен въздух. Разяждащата миризма на втечнена скала бе така проникваща, че Хартман едва дишаше, а горещината караше челото му да се поти. Въпреки това картината евентуално би предизвикала само интереса му, може би и със страх от чисто физическата опасност, която идваше от изпълнената с лава шахта.
Не — онова, което все повече го затрудняваше да потиска един вик на ужас, да се обърне и да се втурне назад в мрака, колкото може по-далеч — бе видът на гротескната фигура, която седеше на около 50–60 метра от края на шахтата. Мигащата червена светлина и прегрятият въздух изкривяваха очертанията й и вероятно я правеха да изглежда по-голяма и по-страховита, отколкото бе в действителност, а разяждащите пари, които се издигаха от дълбините, караха очите му да сълзят, така че той гледаше като през було. Но онова, което различи, може би бе малко повече, отколкото можеше да понесе.