— Трябва да го унищожим — каза Кайл внезапно. Хартман само го погледна. — Ако… ако се изплъзне, тогава всичко е било напразно — продължи Кайл.
— Как така?
Кайл забави отговора си. Хартман забеляза колко му е трудно да отговори на въпроса на пустинничката.
— Те са морони — каза той. — Разбираш ли?
— Не… съвсем — каза Нет безпомощно.
— Работниците и войниците, и дори инспекторите — обясняваше Кайл бавно, сякаш премисляше по три пъти всяка отделна дума, преди да я изговори, за да не му се изплъзне нещо, което би предпочел да не казва — са само инструменти. Те наистина са само големи, силни животни. Без шаитите те са нищо. Ако унищожим този долу, войната ще е свършила. Ако ли не, може би ще продължи вечно.
Хартман все още не реагираше, но Нет изведнъж кимна сгърчена, хвана по-здраво оръжието си и се готвеше да стане. На лицето й бе изписан същият неописуем страх, какъвто чувстваше и Хартман, но и също такава голяма решителност.
— Не, не така — направи знак С ръката си Кайл и задържа пустинничката. — Това няма никакъв смисъл.
— Как така няма?
Прозвуча тих, лишен от хумор смях.
— Бихте ли стреляли по мен с пушка от петдесет метра разстояние?
В продължение на секунда Хартман го погледна неразбираемо, но тогава схвана онова, което Кайл имаше предвид.
— Мислите, че то е… устойчиво като вас?
Кайл отрече.
— Смятам, че ме превъзхожда толкова много, колкото аз вас — каза той. Изсмя се отново по същия огорчен начин, когато забеляза уплахата по лицето на Хартман. — Те са открили начин да създават живи същества като мене — каза той с лек упрек. — Вярвате ли, че биха използвали тази техника само спрямо чуждите?
— Другия го убиха твоите хора — подсети го Нет.
Кайл рязко поклати глава.
— Не убиха — поправи я той. — Унищожиха.
Хартман с ужас си спомни в какво състояние беше трупът на морона. Плъховете на джеърдите го бяха разкъсали на парчета. Но той досега бе вярвал, че това е станало само от кръвожадност или от прастара омраза между двете ненавиждащи се раси.
— Освен това няма да има никаква полза — продължи Кайл — дори и да можехте да го убиете с това оръжие. Аз трябва да го направя. Аз или някой друг джеърд. Би било безсмислено само да се разруши тялото му.
Хартман отново се отказа да получи отговор, но, изглежда, Кайл долавяше какво става зад челото му. Мегабоецът кимна.
— Ние си приличаме повече, отколкото си мислите — каза той, — поне в някои отношения.
Нет направи движение с ръка, сякаш искаше да изтрие думите му.
— И какво да правим? — попита тя с почти ядовит тон. — Да те занесем до него?
— Естествено не — отвърна Кайл. Той погледна надолу в краката си и очите му отново се изпълниха с болка, картина, която изпълваше Хартман в еднаква степен със съчувствие, както и с особено безпокойство. Естествено бе чул за необикновено големите възстановителни сили на мегабоеца и дори все още да не беше свидетел на този граничещ с вълшебство процес, досега не бе му идвала и мисълта, че може да бъде другояче, освен безболезнено.
— И той трябва да е ранен — продължи Кайл след известно време. — Или много объркан.
Хартман го погледна въпросително.
С обяснителен жест към самия себе си мегабоецът продължи:
— Обикновено чувства моята близост. Никога не бих се доближил достатъчно до него, за да го докосна с ръце.
— А трябва да го направите?
— Да — потвърди Кайл.
Нет стана и хвърли поглед навън. Хартман я погледна за миг, но тъй като тя не издаваше никакъв признак на безпокойство или нервност, концентрира вниманието си отново върху Кайл. Мегабоецът бе вперил празен поглед.
— Не намирате ли, че е настъпило време за едно или друго обяснение, Кайл? — попита тихо Хартман.
— Обяснение ли? — Кайл примига и Хартман се запита дали е толкова добър артист, или наистина не е разбрал какво изобщо има предвид Хартман.