— Обяснение — потвърди Хартман. Направи нервно движение с ръка. — По дяволите, Кайл, вие непрестанно говорите за неща, от които не разбирам дори и половината. Та аз наистина не знам какво представлявате. Разказвате ми нещо за джеърди и шаити и за хиперпространство и… — За момент потърси отчаяно думите. — … и искате от мен да поставя на карта моя и на Нет живот, а може би и живота на всеки отделен човек на тази планета, за да направя нещо, за което дори не знам защо трябва да го правя.
Сам почувства колко отегчително прозвучаха тези думи. Те не изразяваха онова, което искаше да каже.
— Разбирам ви, Хартман — каза Кайл спокойно. Той въздъхна. — Може би имате право. Може би бе необходимо да ви обясня много неща на вас и на капитан Леърд и на другите. Но времето бе толкова малко и всичко стана толкова бързо… Обещавам ви, че ще научите истината, ако… устоим на това тук.
— Не — каза Хартман сърдито. — Веднага. Или аз ви обещавам, Кайл, че Нет и аз ще вървим по своя път и ще ви оставим да лежите тук.
Кайл го погледна пронизващо — и изведнъж започна съвсем тихо да се смее.
— Но къде ще идете, Хартман? — попита го той.
Хартман го удари е всичка сила. Главата на Кайл отхвръкна назад и се блъсна в стената, а Нет погледна изненадана към тях, но не каза нищо, а само смръщи чело.
— Достатъчно, Кайл — каза Хартман. Дишаше учестено. Ръката го болеше, бе го ударил толкова яростно, че от ъгъла на устата на Кайл потече кръв. Съмняваше се, че мегабоецът въобще е почувствал истински удара — но това нямаше значение. Важно бе намерението, което се криеше зад него, а него Кайл бе го разбрал с гаранция.
— Това не бе необходимо, Хартман — каза Кайл след известно време.
Хартман сви ядно юмрук, вдигна ръка — и отново отпусна китка с морна въздишка. Изведнъж му се стори, че е невъобразимо глупав и безпомощен.
— Съжалявам — промърмори той. — Аз… загубих самообладание.
— Не е необходимо да ме биете — каза Кайл, докато с опакото на ръката си бършеше кръвта от долната челюст. Погледна за секунда червеното петно върху ръката си и смръщи чело, сякаш не разбираше значението му.
— Вече казах, съжалявам! — повтори Хартман, готов отново да се ядоса.
— Не, Хартман, това не е вярно — каза Кайл. — Вие не съжалявате, а се страхувате. Много. От мене. — Пак мина секунда, през която той погледна Хартман по този обезпокоително сърдечен начин. — Защо?
— Престанете, Кайл — прошепна Хартман. — Извиних се, какво още искате?
— Да престанете да се страхувате от мен, Хартман. — Кайл вдигна ръка и посочи нагоре към вратата. — Видели сте това чудовище и се страхувате от него като от смъртта — с право. Но аз не виждам за пръв път този страх в погледа ви. Вие се страхувате от нас. От джеърдите. А не бива да го правите. Ние не сме като шаитите.
— О, не, не знам! — отговори Хартман кипнал. Не искаше да каже това. Дори не знаеше точно какво би казал до момента, когато изговори думите. Но те бяха в него — израз на страх, който не бе го напускал още от първия момент, когато срещна Кайл и джеърдите. Изведнъж, сякаш бе отворил врата в духа си и сякаш сам вече не бе в състояние да я затвори, думите сами бликнаха през нея. Възбуден жестикулираше нагоре към вратата.
— Вие не изглеждате така отвратителен, нали? Не сте чудовище. О, не! Вие използвате човешки тела — или такива, които са ви по вкуса. Но не бяха ли ваши думите, Кайл, че външността на един индивид не говори нищо за истинските му намерения и истинската му същност? Кой ми каза, че не помагам да се освободи Земята, а да бъде заробена за вас вместо за шаитите?
Не знаеше каква реакция да очаква — гняв може би или благосклонна снизходителност. Но всичко, което прочете в очите на Кайл, бе израз на дълбока скръб. Но и това чувство не можа да го убеди напълно. Не знаеше какво представлява това същество, за което не им бе известно почти нищо, освен името му.
— Съжалявам, Хартман — каза Кайл. — Не знаех, че толкова много се страхувате от нас. Ако подозирах това, може би… щях да действам другояче.
— Вие — или нещото, което ви владее? — избълва Хартман, почти изпълнен с омраза.
Изразът на тъга в очите на Кайл се засили.
— Разбирам ви, Хартман — каза той. — Цели десет години от живота си сте ни смятали за врагове. Борили сте се против нас. Пращали сте хора да ни убиват. И сте видели как тези хора не са се завръщали, а са станали част от нашата общност. Не мога да ви се сърдя, че ни мразите. Дори и това да е погрешно.