— Там навън става нещо — каза Нет.
Хартман вдигна очи уплашено към нея, но не стана, а отново се обърна към Кайл.
— Кои са тези същества? — попита той. — Искам да знам! Сега!
— За да разберете това — отговори Кайл, — трябва да разбирате същността на джеърдите.
— А това няма да стане, докато сам не стана един от тях, така ли? — подигра се Хартман.
Кайл кимна, после каза сериозно:
— Ще се опитам да ви обясня. Аз… — Той се забави.
Отново Хартман имаше сигурното впечатление, че търси думи, може би за да обясни нещо, което не може да се обясни с думи. Почти виждаше борбата, която ставаше зад челото на мегабоеца. И изведнъж разбра нещо съвсем ясно — какъвто и да бе станал Кайл, когато се е слял с мутиралата царица на мравките в Кьолн — една част от него си бе останала човек. И именно тази част го караше да се колебае да му поднесе някаква убедително звучаща лъжа, някаква друга полуистина.
Не знаеше дали тази останала човешка част у Кайл е достатъчна, за да му се има доверие.
— То… се движи — каза Нет нервно. Ръката й опипа с пръсти спусъка на пушката. — Мисля… че върви. Тя се поколеба за секунда, после рече: — Би ли могло… да дойде тук? Има крила.
— Това не са крила! — каза Кайл, без да изпуска от очи Хартман. Отново обърнат към него, продължи: — Бих могъл да ви принудя да направите това, което искам от вас, Хартман. Едно-единствено докосване — и вие, и Нет бихте направили всичко, каквото поискам.
Той вдигна ръка и макар че Хартман бе предугадил движението и се опита да го избегне, не бе достатъчно бърз. Крайчецът на пръстите на Кайл докоснаха бегло рамото му и в същия миг сякаш върху духа на Хартман се стовари черна вълна и го погълна. Бе като висок прилив, който гаси пламъка на свещ. Волята на Хартман бе срината и смазана, нещо ужасно силно надвисна над него като подметка на великан, който се готвеше да стъпче бръмбар, обърнат по гръб и безпомощно размахващ крака. И внезапно Хартман видя още веднъж с всичката, яснота какво се бе случило с мравките воини в Черната крепост.
Но смазващата стъпка, която очакваше, не последва. След една безкрайна секунда Кайл отново дръпна ръката си и в същия момент изчезна черното засмукване в главата на Хартман.
С уплашено пъхтене той отхвръкна назад и притисна към тялото си ръката, която Кайл бе докоснал, сякаш се бе изгорил.
— Бих могъл да го направя — каза Кайл още веднъж. — Но няма да го направя. Исках само да го знаете, Хартман.
— Колко великодушно — подигра се Хартман. Но подигравката в гласа му не прозвуча убедително дори и в собствените му уши. Ужасен се втренчи в Кайл. Страхът му от мегабоеца не бе станал нито по-силен, нито по-слаб, но, изглежда, изведнъж бе придобил друго качество. Трепереше с цялото си тяло.
— Какво още да сторя, за да ми имате доверие? — попита Кайл.
Без да е в състояние да избегне движението, Хартман отстъпи две крачки от Кайл. Изразът на тъга в очите на джеърда още веднъж се засили. Изглежда разбра, че бе направил грешка.
— Кой сте вие, Кайл? — попита Хартман тихо. — Какво представляват джеърдите? Какво са те в действителност?
И Кайл му каза.
Никога не би го признала, но по принцип Черити бе почти радостна, че след събуждането си Скудър и тя не бяха напуснали стаите си ей така и не тръгнаха да се разхождат из бункера.
Би било шок за тях. Киас и Стоун ги бяха предупредили предварително, когато напуснаха коридора и се изкачваха нагоре с асансьора.
През последните дни, които Скудър и тя бяха прекарали в тази станция бункер, подредбата й се бе сторила все по-призрачна. Огромният, предвиден за много повече от десет хиляди души подземен град е бил напуснат. Никога не е имал много жители. От първоначалните шестстотин мъже и жени бяха останали четиристотин, после двеста и накрая — по-малко от петдесет, бройка, която безнадеждно се губеше сред безкрайните коридори и халета, така че човек можеше да придобие чувството, че се движи през огромна гробница, напусната отдавна от всякакъв човешки живот.
Но междувременно бункерът направо се пръскаше по шевовете си от живот. Ала най-вече това не бе човешки живот.
Джеърдите бяха превзели бункера. Само по краткия път нагоре ги срещнаха десетки мравки, но и огромен брой други, превърнали се в джеърди същества. Някои от тях бяха хора. Някои дори още носеха маслиненозелените униформи на Бундесвера, но един-единствен поглед към отпуснатите им лица и празния взор на очите им даде на Черити да разбере, че все още само изглеждаха като хора. Имаше и други създания, между тях и някои, които Черити никога не бе виждала през живота си — а всъщност не искаше и да вижда. Бе почти облекчена, когато най-сетне влязоха в командната централа на бункера.