И тук ги чакаха шест или осем джеърда — двама мъже в униформите на спящата армия на Хартман и известен брой мравки, които усърдно се занимаваха с някакви уреди или разговаряха с високите си, чуруликащи гласове. Мониторите на стената зад огромното писалище на Кремър бяха свързани, така че се оформяше голяма, състояща се от двайсетина отделни части картина. Дребна фигура с огромна плешива глава стоеше пред тази картина и я разглеждаше като омагьосана. Черити също се спря за момент насред крачката си, когато погледът й попадна на мониторната стена.
Навън цареше нощ, но не и мрак. Небето на север бе озарено от тъмночервена, кървава светлина и на почти равномерни промеждутъци от другата страна на хоризонта припламваше ярка бяла светлина.
— Велики Боже! — прошепна Скудър. — Какво е това?
Гурк се полуобърна от екрана и го погледна подигравателно.
— Ало, индианецо! — каза той радостно. — Наспа ли се най-сетне? — той посочи екрана. — Величествено, нали? При това вече пропусна най-хубавото. Някои от тези неща доста се приближиха. Имах си истинска работа със страха — изкиска се той. — Това съоръжение наистина не е лошо. Но се боя, че новите ни приятели не умеят кой знае колко добре да боравят с него.
Скудър погледна мрачно джуджето.
— За какво, по дяволите, говориш?
— Нападнати сме — каза Черити беззвучно, докато пристъпи към Гурк и гледаше екрана с нарастващ страх. Картината беше почти брутално красива. Червено и черно се смесваха в зловещо, пулсиращо сияние, което изглеждаше някак си като живо. Червената светлина навън бе сиянието на нагорещена скала и горяща земя, а блещукането зад хоризонта…
— Не се безпокойте — каза Стоун, който, изглежда, бе отгатнал мислите й. — Това са само тактически бойни глави. Повечето експлодират достатъчно високо в атмосферата, за да нанесат някаква вреда.
Сякаш за да подкрепи думите му с доказателство, на екрана премина тънка, кървавочервена светкавица и след части от секундата някъде зад хоризонта пламна ослепително бяла светлина.
— По дяволите, Стоун, това са атомни бомби! — каза Черити ужасена. — Не ме интересува дали са големи, или малки бомби. Ние… сме нападнати!
Стоун кимна равнодушно.
— А какво очаквахте? Те знаят къде сме. Опитват се да ни спипат — точно както бих направил и аз, ако знаех къде се е заврял този шаит.
Черити стисна устни. Думите на Стоун не й харесаха особено и ако се съди по погледа му, това чувство бе изписано много ясно на лицето й.
— Колко време продължава така? — попита го тя притеснена.
Стоун повдигна рамене.
— Три часа. Но не вярвам, че имаме основание да се безпокоим. Скоро ще им свършат мунициите.
— Как ви хрумна това?
— Съвсем просто — отговори Стоун. — Знам военните им възможности. Поне в по-голямата им част. Нямат атомни и нуклеарни оръжия. Не ме питайте защо. Може би е свързано с тяхната свръхчувствителност към радиоактивното лъчение.
— А тогава самите вие с какво бомбардирахте Кьолн? — попита Черити.
Стоун се стресна, сякаш внезапно го бе настъпила по пищяла. Но веднага се овладя.
— Трофеи — отговори той. — Стари запаси на САЩ и НАТО. Същото, с което ни обстрелват в момента. Няколко стари ракети „Круз“, половината от които вече не функционират. — Той направи пренебрежителен жест. — Вярвайте ми, знам какво говоря. В продължение на три години търсих навсякъде по Земята тъкмо тези неща. Не намерихме кой знае колко. Или са били добре укрити, или са използвали всичко при битката с мороните.
— Ще ми се да ви повярвам — промълви Черити.
Стоун направи обидена физиономия.
— Ей! — каза той. — Изглежда забравяте, че и аз съм като вас с двата крака в мишената, не и на метър по-далеч от вас. — Той примига към нея и погледът на Черити стана още по-мрачен. — Нямам кой знае каква причина да ви лъжа.
На лицето му се появи принудено бодра усмивка.
— Осемдесет процента от тези ракети бяха отправени към Кьолн. Те отчаяно се опитват да улучат гнездото. Повярвайте ми, ако имаха нещо по-ефикасно, щяха вече да го използват.
Черити все още се колебаеше. Нещо в думите на Стоун я объркваше. И продължи само един миг, докато разбере какво.