И тук битката бушуваше с неотслабваща сила. Кайл повали двама-трима морони, които след кратък миг на замаяност отново се изправиха и сега се биеха на негова страна. В първоначалния момент Хартман и Нет също трябваше ожесточено да се отбраняват, докато в непосредствената им близост настъпи странната промяна у всички мравки.
„Натам!“, каза Кайл, дишайки тежко. Сочеше наляво. „Бързо!“
Продължи да тича така стремително, че с мъка го следваха. За момент боят около тях спря, но те почти не помръднаха от мястото си. След няколко минути Хартман видя защо бе станало така. Пред тях се бе образувал кръг от десетки, може би хиляди морони, които безмълвно и явно парализирани от ужас наблюдаваха нещо, което Хартман не можеше да различи. Кайл трябваше почти насила да избута насекомите воини настрана, за да проправи път на себе си и на двамата си придружители.
Мороните образуваха кръг с диаметър петнайсет или двайсет метра около голямо, тъмно Нещо, което лежеше на пода в огромна кървава локва. Хартман видя, че тук е бушувала ожесточена битка. Подът беше покрит от десетки мъртви морони, някои от които — направо разкъсани на парчета. Едва когато Кайл се прехвърли със скок над тези странни фигури, Хартман разбра какво лежеше на пода.
Плъх. Един от мутиралите гигантски плъхове, стотина от които бяха взели със себе си.
Хартман се спря уплашено, още веднъж се огледа и видя десетки от гигантските гризачи, които в по-голямата си част бяха мъртви или така тежко ранени, че нямаше да оживеят. Някои от тях и в смъртта си бяха впили зъби в мравките, които бяха ги убили, но повечето, изглежда, се бяха нахвърлили върху безформената сянка, над която сега се беше надвесил Кайл. Хартман продължи да върви колебливо и отново се спря. Все още не можеше да разбере какво е това, което плъховете бяха убили. Макар и да беше на по-малко от пет метра от него, виждаше само неопределени сенки и контури, сякаш погледът му се плъзва като ръка по гладка като огледало повърхност. Усещаше някакъв вселяващ страх дискомфорт.
Бърз поглед встрани му показа, че същото става и с Нет. И тя се бе втренчила в Нещото, до което стоеше Кайл, а изразът на лицето й се колебаеше между отвращение и силен страх. Какво ли, за Бога, бе това?
Накрая Хартман преодоля отвращението си и с три-четири крачки отиде при Кайл. Наведе се ужасен над онова, което лежеше на пода пред мегабоеца. Просто да полудееш — на практика стоеше пред зловещото Нещо, но все още не можеше истински да го проумее. Пред Нещото лежеше мъртъв плъх. Гръбнакът му бе прекършен и тялото му бе покрито с десетина рани, само погледът от които накара стомахът на Хартман да се обърне. Ноктите и дългите почти колкото пръст кучешки зъби на плъха бяха забити в тялото на врага му и очите на Хартман не пропуснаха нито един, дори незначителен детайл от трупа на плъха, но не и на съществото, което беше убил!
— Какво… какво е това? — мърмореше той безпомощно. Вдигна очи и погледна Кайл, но в първия миг не видя по лицето му нищо друго, освен объркване и безпомощност. Мина секунда, докато мегабоецът забележи, че Хартман е казал нещо.
— Това е един от тях — каза той.
— От тях? — повтори Хартман. Изведнъж се стресна. — Имате предвид… един от…
— … от Господарите на Черната крепост — прекъсна го Кайл. Лицето му помръкна. — Спипали са го. Но другият е избягал.
— Другият?
— Винаги са по двама — рече Кайл. Стисна устни и удари с юмрук лявата си длан. — По дяволите! Това не биваше да се случва. Ако той се измъкне, всичко е било напразно!
Изведнъж се сепна и започна да жестикулира и да дава заповеди на мороните така диво и нервно, както Хартман никога преди не бе го виждал. Досега бе вярвал, че наистина не съществува нещо, което може да смути спокойствието на мегабоеца. Но е било заблуда.
Сред мороните настъпи раздвижване. Мравките бойци трескаво се втурнаха оттам. И макар по каменните им лица да не се забелязваше и най-малко вълнение, Хартман знаеше, че се радват да се махнат от това страховито същество.
Почти против волята си той се обърна отново и пак опита да идентифицира безформената маса пред краката си. Изглеждаше, че съществото и в смъртта си помръдва, макар Хартман да беше наясно, че е напълно неподвижно. Имаше беглото впечатление за огромни, многократно сегментирани пипала и филигранни1 крайници, за покрит с броня мощен корпус, който не приличаше на нищо, което някога бе виждал.
Ужасен, Хартман отстъпи крачка назад и отново се уплаши, когато кракът му се блъсна в трупа на плъха. „Как тъй плъхове?“, промърмори той.