— Не мога да го обясня точно. Жив е, но не успяваме да се свържем с него. Изглежда… нещо го възпрепятства. Или сякаш е много далеч.
— Много далеч — повтори Черити и прониза джеърда с поглед. — Колко далеч може една от вашите… единици да е, за да не можете да се свържете с нея?
— И аз не знам — призна Киас. — За да бъда честен — такова нещо никога досега не ни се е случвало. Във всеки случай е много далече. Не и на тази планета.
— О — каза тихо Черити. — Смяташ, че и на него… му се е случило същото като на нас? Попаднал е в трансмитерно поле и сега е някъде в Галактиката?
— Не непременно — отговори Киас. — Една част от флота на мороните успя да избегне адската бомба. Възможно е Кайл да се намира на борда на някой от тези кораби.
Черити погледна джеърда втренчено и за пръв път, откакто познаваше тази ужасна форма на живот, една от тях избягваше погледа й. — Имаш ли и по-лоши новини? — попита тя сериозно.
— Не смятам това непременно за лоша новина — намеси се Стоун. Направи въртеливо движение с ръка към тавана. — Където и да е Кайл — той е един от тях. И след всичко, което знам за него, дяволски ще вгорчи живота на мравките, все едно, където и да се рее.
— Ти трябва да знаеш — каза Скудър сърдито. — И ако бях на твое място, Даниел, щях да се моля никога да не се завръща. Не вярвам, че ще иска да чуе за тебе.
Стоун погледна за момент несигурно индианеца и после рязко смени темата. С предизвикателно движение на ръката си посочи Киас.
— Чухте предложението му. Приемате ли го?
— Ама че шегаджия! — отговори Черити. — Трябва ли сега и да ви благодаря, че ми дадохте точно двайсет секунди време за размисъл?
— Боя се, че нямаме много време — каза Стоун.
Черити го погледна мрачно. И фактът, че пак имаше право, не промени нищо в яда й. Вместо да отговори направо, тя се обърна и отново погледна стената с мониторите. Червената жарава от горящи скали и разтопена земя не бяха се променили. Картината я изпълни със смесица от ужас, болка и дълбока тъга. Тя бе видяла света навън — една обезобразена, полуразрушена планета, която преди половин век бе преживяла нуклеарна буря и която бавно започна да се съвзема. И сега, изглежда, всичко почваше отново. Но може би този път атомният адски огън е ограничен в малка част от планетата. Дори и мисълта, че самата се намира в центъра на тази малка част, бе всичко друго, само не и въодушевяващо.
— Как си го представяте? — попита тя и се обърна отново към Стоун. — Да взема пушката си, да изляза навън и да стрелям срещу всеки морон, когото видя?
Очите на Стоун светнаха нетърпеливо.
— Та аз ви обясних — каза той. — Битката между джеърдите и мороните не ни засяга. Не можем да променим нейното развитие, дори и да искаме.
— Но ние не искаме, нали? — попита Скудър сърдито.
Стоун го прониза с поглед.
— Те са милиони, Скудър — каза той. — Ако не и милиарди. Няма никакво значение дали имаме сто или сто хиляди войника. Просто ще бъдем премазани, ако застанем между тях. Нужни сте ни, за да унищожим това… нещо. И може би за едно-две други неща. — Той хвърли почти извинителен поглед в посока на Киас. — За съжаление едно нещо е вярно, при цялото си уважение към новите ни съюзници — не могат да боравят особено добре с техническите уреди. Видях го сам.
Черити посочи с поглед шестте мравки, които стояха около различните пултове и така бързо и сръчно работеха на компютрите и терминала с данните, че понякога почти не виждаше пъргавите движения на пръстите им.
Стоун я разбра какво искаше да каже с този поглед.
— Това не бива да ви заблуждава — каза той. — Киас ще го потвърди. Нямат никаква техническа мисъл. Може да се научат да вършат определени неща, както вие можете да дресирате едно куче да ви носи вестника. Но щом стане въпрос за сложни неща, са твърде безпомощни.
Онова, което Черити виждаше, изглежда, изобличаваше Стоун в лъжа. Но същевременно знаеше, че той има право. Тя самата често и достатъчно дълго се бе борила срещу същества като тези, за да знае, че стоят само малко над животните. Ако бе другояче, едва ли хора като нея биха устояли в продължение на половин век срещу невъобразимата сила на нашествениците от цялата Вселена.
Въпреки това след още един момент на размисъл тя поклати отрицателно глава.
— Би било безсмислено, Стоун — промълви тя. — Дори и да исках — не мога с трийсет или четирийсет души да тръгна на война. Не дори и със сто. Били сте войник. Точно като мене. Знаете го.