— Ще получите толкова хора, колкото искате — отговори Стоун. — Все още имаме четирийсет обучени войници тук в бункера. И всеки един доброволно ще се присъедини към вас. Предполагам, че още веднъж ще можем да събудим от камерите същия брой. За съвсем кратко време мога да ви осигуря и много повече хора.
Черити го погледна въпросително и Стоун посочи джеърда.
— Киас е изпратил кораби във всички части на света, за да търсят други оцелели. — Той се усмихна по начин, който не се хареса особено на Черити. — Не забравяйте, че имам твърде точни сведения за активността на така наречените бунтовници. Кажете „да“ и аз само за няколко дни ще ви доведа петстотин доброволци, които ще се бият с голи ръце с мороните, ако им заповядате.
— И ще трябва да го правят — каза Скудър. Той направи широк замах с ръката си, сочейки целия бункер. — Аз съм един от така наречените бунтовници. Определено не съм глупак, но не разбирам нищо от това тук. А съм от доста време в тази база.
Стоун кимна.
— Разбирам какво имаш предвид. Но това не е проблем.
— Губернатор Стоун казва истината — рече Киас. — Ако приемете предложението ни, ще решим този проблем в кратък срок. — Той се подвоуми за момент.
— Имаме нужда от вас, капитан Леърд.
— Да — забеляза Скудър. — Като пушечно месо.
— Това е и ваш свят, както и наш — каза Киас тихо.
— Грешка — поправи го Черити хладно. — Това е много повече наш, отколкото ваш свят. Надявам се, че няма да го забравите, когато всичко това свърши.
Киас замълча, а за секунда и Стоун погледна объркано, после лицето му се проясни.
— Значи ли това, че сте съгласна?
— Не — отговори Черити. — Ще си помисля.
7.
Мина повече от час, докато и последната мравка изчезна от шахтата, и още двайсет минути, докато Хартман и Нет с обединени усилия успеят да пренесат Кайл през вратата и да го свалят долу от високата десет метра стена. За щастие гравитацията на това зловещо място бе едва наполовина от нормалната.
Хартман очакваше всяка секунда да се отвори вратата от другата страна на изпълнената с огън шахта и да избълва десетина мравки, а дори и злокобното създание, което Кайл определи като шаит. Но не се случи нито едното, нито другото. Уморени до смърт, но необезпокоявани, стигнаха до пода и внимателно стовариха Кайл, преди да се строполят до него.
Кайл бе загубил съзнание. Вътрешната страна на вратата се намираше на метър и половина от пода, а външната — почти десет. Който и да бе построил това съоръжение, изглежда, е бил скаран с геометрията. Или пък има съвсем особено телосложение…
— Странно — каза Нет след известно време.
Хартман вдигна морно глава и я погледна. Лицето й бе бледо, а и дишането й бе учестено и на пресекулки. Тя трепереше от изтощение.
— Какво?
Нет посочи с глава Кайл.
— Че е загубил съзнание.
Вместо директен отговор Хартман хвърли особен поглед към краката на Кайл. Чудовищният възстановителен процес бе започнал, но и нараняването бе не по-малко ужасно.
— Радвай се — каза той. — Сигурно е почти обезумял от болки.
— Не мисля, че е така. — Нет поклати енергично глава и с несъзнателен жест отмахна кичур от челото си. — Познавам Кайл. Знам какво може да издържи. Със собствените си очи видях как целият бе накъсан на парчета и след един час бе отново на крака. — Лицето й придоби угрижено изражение. — Нещо не е наред с него.
— Може би… зависи от вида на нараняването — отвърна Хартман замислено. Когато Нет го погледна въпросително, той допълни: — Предизвикано е от трансмитера. Може би това е причината.
— Би могло да е и рана от огнестрелно оръжие — каза Нет. — Той мина последен през трансмитера. А наоколо тичаха доста морони, които си нямаха друга работа, освен да стрелят по нас.
Хартман поклати убедително глава. Насили се в продължение на няколко секунди да гледа ужасно пострадалите подбедреници на Кайл, докато му стана ясно колко е безсмислено. Всичко, което постигна, беше, че му прилоша. Бързо отмести поглед.
— Такова нещо никога не съм виждал. Може би уредът е престанал да работи в същия момент, когато Кайл е преминавал. — Той направи обяснително движение с ръката си. — Скочи, спомняш ли си? Възможно е някак си… да е неправилно материализиран.
Той видя как Нет се уплаши само при мисълта за това.
— Може би — каза тя след известно време. Прокара нервно пръсти по долната си устна. — Вярваш ли, че той… е казал истината? — попита тя накрая.