— Не знам — призна Кайл. — Казах ви всичко, което знам за шаитите. Не са много. Но самата възможност… Разбирате ли, Хартман? Никога преди в историята на Морон една царица на джеърдите не е осъществявала симбиоза с мегабоец. Досега въобще не знаеха, че такова нещо е възможно. Ако шаитите узнаят за това, тогава върху Галактиката ще се разрази буря, в сравнение с която досегашните военни походи на мороните ще изглеждат като мирна разходка.
Мегабоецът говореше много тихо и Хартман отново усети ледени тръпки. Все още не поглеждаше Кайл, когато той отговори.
— Всъщност, ясно ли ви е какво ми казахте току-що, Кайл?
— Да. — Последва изпръхтяване. — Ако опасението ми се сбъдне, тогава би трябвало да ме убиете на място. Бих разбрал и приел това.
Хартман дълго мълча. Тогава отново се обърна с рязко поклащане на глава и принудена усмивка към мегабоеца. — Както изглежда, дори не съм сигурен дали ще ви измъкнем жив оттук, Кайл.
Кайл остана сериозен.
— Трябва да ми обещаете, Хартман.
Хартман кимна.
— Ще го направя.
— И… — Кайл се поколеба за кратък миг. — Би било по-добре, ако застреляте Нет и себе си, в случай че работата стигне дотам. Повярвайте ми — смъртта е за предпочитане пред онова, което ви очаква, ако попаднете живи в тяхната власт.
След всичко, което Кайл му бе разказвал преди за шаитите, Хартман вярваше на думата му. И въпреки това направи гневен жест.
— За мъж, който уж не може да бъде убит, приказвате доста повечко за смъртта. Какво става с вас? Нима трансмитерът е отнел и куража ви?
— Не знам — каза Кайл. — Нещо… вече липсва. Не знам какво е.
— Вече го няма? Какво значи това?
Лицето на Кайл трепна дали като отговор на въпроса му, или от болка, Хартман не можеше да каже. — Чувствам се… сякаш една част от мене е изчезнала — каза той. — Нещо липсва. Не мога да кажа какво, но… е изчезнало.
Вратата се плъзна и Нет се върна.
Хартман посрещна пустинничката не особено любезно.
— Какво, по дяволите, означаваше този малък фокус? — клъцна я той. — Да не си се побъркала?
Нет примига смутено.
— Нищо не ми се е случило. Но е добре да се знае, че има някой, който се е загрижил за някого.
— Точно така! — изсъска Хартман. Сам разбра, че тонът му е съвсем неподходящ. И причината бе по-скоро ужасът, с който го бяха изпълнили думите на Кайл. Той от своя страна изля яда си върху Нет.
За негово учудване тя все още не реагираше раздразнено, а с още по-голямо объркване.
— Там отвън няма нищо — каза тя. — Само един къс коридор и нещо като шахта. Никакви мравки. — Тя повдигна рамене. — Естествено може и да се заблуждавам, но почти съм уверена, че цялото съоръжение е напуснато. — Тя отново погледна към Кайл. — Как е той?
Кайл отново бе затворил очи и се преструваше на изпаднал в безсъзнание, а може би и наистина бе така. Говоренето го бе уморило много.
— Без промени — каза Хартман. — Сигурна ли си, че наблизо няма никакви морони?
— Не, не съм — отвърна Нет. — Но, огледай се! Ако това съоръжение не е изключено, тогава не знам какво да кажа.
Хартман не каза нищо, но негласно призна, че тя има право. В халето имаше безброй машини със странна форма, но доколкото можеше да прецени, никоя от тях не работеше. Единствената светлина бе кървавочервеното, мигащо сияние, което проникваше от шахтата. И не чуваха никакъв шум. Досега смятаха, че всичките тези уреди са били засегнати от катастрофата на Северния полюс, но, изглежда, не беше така. Не бяха сигурни дали изобщо се намират в близост до Северния полюс — по принцип не знаеха дали въобще са още на Земята.
Пред очите на Хартман се появи ужасно видение — обезлюдената космическа станция на някакъв пуст метеорит, която бе служила единствено шаитът да се качи на очакващ го космически кораб и след това — изоставена да се носи в Космоса за вечни времена.
— Е, добре — каза той. — Ела!
Те поеха Кайл и го понесоха, без да се събуди. Нет отвори вратата. Зад нея имаше къс, облицован с метални плочи коридор, който след няма и десет метра свършваше в кръгла, може би петметрова шахта, точно както бе я описала Нет. Вероятно това е била асансьорната шахта.
Хартман се наведе напред и погледна ужасен в черните дълбини, които зейнаха под него. Отнякъде проникваше бледа, червеникава светлина. Той свали внимателно Кайл на пода, потърси опора в облицованата с метал стена до себе си и се наведе, доколкото посмя, за да погледне нагоре.