В средата на шахтата висеше тънко, сребристо телено въже, което се губеше в червената мъгла на неподдаващата се на преценка височина. При нормални обстоятелства Хартман дори не би се замислил над възможността да се катери по него, още повече че нямаше представа колко дълго е това въже. Но обстоятелствата бяха всичко друго, но не и нормални. Бяха огледали достатъчно подробно халето, за да знаят, че няма друг изход.
— Е, добре — измърмори той, като с мощен тласък се прехвърли отново в коридора. — Да опитаме.
Нет ококори очи.
— Да опитаме какво?
Хартман посочи с глава първо Кайл, после — теленото въже.
— Умееш добре да се катериш, нали?
Очите на Нет се разшириха още повече.
— Да не си полудял? Нали не го мислиш сериозно?
— И още как — отговори Хартман. — Може би имаш по-добра идея?
8.
Нищо не бе се променило, откакто Черити бе тук за последен път. Помещението все още бе в напълно опустошеното състояние, до което го бе довело нападението на джеърдите. Кушетките бяха преобърнати, чаршафите и възглавниците — накъсани на парцали, контролиращите уреди върху конзолите бяха разбити, а големите прозорци с едностранни огледални стъкла на страничните стени — изпочупени. Черити не можеше да си спомни само за трите редици тесни нарове. Кушетките бяха също така непокътнати, както и фигурите, които лежаха на тях.
— Не бързайте да се радвате, капитан Леърд — каза Стоун, който очевидно погрешно разбра мълчанието й. — Малцина от тях ще се събудят някога. А дори и да се събудят, ще бъдат душевен и телесен брак. Джеърдите не са пощадили тези хора напразно.
— Не мисля за себе си като за духовен брак — каза Черити обидено.
— Вашият случай беше друг — отговори Стоун. — Контролиращият ви компютър показваше нарушена алфа-вълна. Беше грешка на уреда, а не във вашия мозък.
Харис обърна очи като кривоглед и започна да се заяжда.
— Д-дд-да — заговори той със запъване. — В-ввече о-отно-во сс-се ччув-ствам ч-чуд-десно.
Скудър се засмя, докато по лицето на Стоун се появи явен израз на раздразнение.
— Оставете тези глупости! — каза той остро. — Нямаме време за такива щуротии.
Черити признаваше, че Стоун бе прав, въпреки това се усмихна любезно на Харис, преди да се наведе над спящите фигури.
Скудър, Стоун, Харис и тя не бяха единствените посетители тук долу. Между лежащите се движеха мършавите, четириръки фигури на джеърдите, някои привидно безцелно, други с малки, сложни на вид уреди, с които от време на време се навеждаха над спящите или вършеха нещо при някой от малките реанимационни компютри. Картината изпълваше Черити с погнуса, срещу която не можеше да се бори. Стоун й бе обяснил какво вършат те тук — преглеждаха спящата армия на Хартман, за да събудят евентуално някой и друг боец. Всичко у Черити се надигаше срещу тази картина. Просто й се виждаше неискрено, че същите създания, които бяха завладели и опустошили родния й свят и бяха изтрили деветдесет процента от нейния народ, сега се бяха загрижили за душевното и телесното здраве на малцината оцелели. И дори и да си казваше, че мравките пред нея само изглеждаха като морони, но отдавна вече не бяха такива, това не промени нищо в чувствата й.
Като всеки друг човек Черити никога не бе разбирала истински същността на джеърдите. Тя винаги се бе побоявала мъничко от тях, но след връщането й на Земята изпитваше дълбоко вкоренен страх. Сякаш изведнъж разбра, че страхът й има основание.
Без да удостои Стоун с нито един поглед, отдалечи се от мястото си и пристъпи към една от кушетките. От другата страна на тесния нар стоеше една мравка и се занимаваше с базата данни на наблюдаващия компютър. Черити я удостои с бегъл поглед и после погледна надолу към спящата фигура пред себе си. Бе млада жена с тъмна, по военному късо подстригана коса и лице, което сигурно щеше да е красиво, ако нямаше цвета на мъртва кожа и ако не беше изражението на ужас и болка, което се бе запечатало в чертите му. Съвсем неочаквано се върна споменът й. Изведнъж Черити видя подобно, почти детско лице, което се бе притиснало ужасено към стъклото, уста, която непрестанно крещеше името й и я молеше за помощ.
С повелителен жест се обърна към морона от другата страна на леглото.
— Какво става с тази жена?
Мравката я погледна и отговори с поредица от писукащи звуци, а Стоун зад нея каза: