— Той не притежава преводен компютър. Но доколкото разбрах, мозъкът й е повреден. Той не вярва, че ще може отново да я събуди.
— Но тя е жива! — каза Черити с поглед към светещите контролни уреди до леглото.
Стоун смръщи чело.
— Ако това може да се нарече живот — каза той мрачно. — Може би е по-добре за нея, ако просто изключат това нещо.
Черити се обърна и го изгледа с мятащи мълнии очи, но очакваният гневен изблик не последва. След няколко секунди, сякаш бе прочел мислите й, Стоун каза:
— Не аз съм построил това съоръжение, капитан Леърд. Не аз съм убедил тези млади хора да участват в тази лудост.
Черити го погледна втренчено, после безмълвно се обърна на токовете си и бързо излезе от помещението. Скудър и Харис я последваха, докато Стоун остана при морона и жестикулирайки с двете си ръце, започна разговор с него.
Черити се спря едва когато стигна почти до асансьора. Чувстваше се объркана. Мислите й прескачаха.
— Какво става с тебе? — попита Скудър, когато я настигна. Той дишаше тежко. Последните метри бе тичал, за да я догони.
— Нищо — отговори Черити и поиска да се обърне и да влезе в асансьора, но Скудър я хвана за ръката и я задържа.
— Не ме лъжи! — каза той. — Нещо с тебе не е наред. Още от снощи!
Споменът за миналата вечер още повече влоши настроението на Черити. Бяха разговаряли още дълго със Стоун и Киас, а след това бяха опитали да говорят и с Гурк. Черити не бе забравила какво бе казал той за излезлия от контрол трансмитер на Северния полюс — и онова, което накрая Скудър и тя видяха със собствените си очи. Но джуджето бе станало необичайно мълчаливо и отминаваше всичките й въпроси с лаконичната бележка, че джеърдите били овладели проблема. После се бе измъкнал под някакъв предлог. Оттогава не бяха го виждали. По някакъв странен начин Черити почти се радваше на това.
Макар че Скудър и Черити бяха упоени за повече от шестнайсет часа, бяха много уморени. След усилията през изминалите седмици телата им се нуждаеха от нещо много повече от предизвикания по изкуствен начин сън и скоро се оттеглиха, за да поприказват още малко. Скудър се стараеше много. Бе по-обаятелен от когато и да било по-рано, но въпреки че междувременно си бе изяснила истинските чувства към индианеца, бе се държала твърде нелюбезно. С нежно усилие се освободи от хватката на Скудър, влезе в асансьора и протегна ръка към бутона на командното ниво, но все още не го натискаше.
— Аз… не знам какво става с мене — каза тя, без да поглежда Скудър. Тя поклати безпомощно глава. — Чувствам се така… странно. Някак си… недействително.
Скудър я погледна въпросително.
— Сама не мога да го обясня — каза Черити, — но имам чувството, че тук нещо не е наред. Тя посочи с жест мястото, откъдето бяха дошли. — Не мога да се закълна, но съм почти сигурна, че последния път всичките тези хора ги нямаше.
— Съоръжението е твърде голямо — каза Скудър. — Може би просто в тази стая са докарали полубезнадеждните случаи.
Макар това обяснение да звучеше убедително, не можеше да бъде истина. Черити се почувства, сякаш е хваната в някой от онези сънища, в които човек точно знае, че сънува, но от които не може да се събуди.
Харис стигна последен до асансьора. Вратите се затвориха и асансьорът започна почти безшумно да се плъзга нагоре. Не проговориха нито дума, докато кабината пристигна и слязоха.
Черити поиска веднага да отиде в квартирата си, но Скудър отново я задържа с недотам нежно движение.
Той посочи вляво надолу по коридора.
— Какво още има? — попита тя раздразнена.
— Искам нещо да ти покажа, в случай че ценното ти време позволява — каза той с възбуден тон.
Тя кимна безмълвно и го последва. Харис също ги следваше, макар че нито Черити, нито Скудър го бяха накарали да ги придружи. През други два коридора и по къса метална стълба стигнаха до помещение, което някога трябва да е служело за склад. Онова, което бе останало от склада, бе натрупано на безреден куп, който стигаше до тавана и изглеждаше, сякаш всеки момент ще се срути. Пред купчината имаше близо десетина ниски метални нарове, които наподобяваха онези, които бяха видели долу в камерите за дълбок сън.
Черити стоеше като парализирана и с ококорени от ужас очи гледаше шестте голи фигури, които бяха проснати на тези нарове. Бяха четирима мъже и две жени. Макар че не бяха облечени, лицата им не можеха да се разпознаят, защото бяха скрити зад шлемове със заплашителен вид, които някой бе нахлузил на главите им. Повече от десетина мравки пъргаво се суетяха насам-натам между кушетките.