— Не съм казал, че са мъртви — каза Кайл.
— Не — отговори Нет, изпълнена с горчива подигравка. — Сигурно просто са подвили глави и са се вмъкнали в някаква дупка, когато тази проклета бомба избухна, нали? — Тя направи почти повелително движение с ръката си, когато Кайл се опита да й опонира и продължи с по-остър тон: — Ние тъй или иначе няма да излезем оттук. Ако ни открият, тогава поне искам да им нанеса колкото мога по-големи щети.
Хартман я погледна обезпокоен. Изведнъж в гласа на Нет се появи нещо, което го накара да се вслуша с внимание и което не му хареса. Познаваше този тон. Често го бе долавял в гласовете на войниците, които бяха на път да загубят самообладание.
— Не приказвай глупости, Нет — каза той почти нежно. — Досега дори не са забелязали, че съществуваме.
— Но ще забележат — отговори Нет. — Нали? — Тя посочи мястото, откъдето бяха дошли. — Не можем да се върнем назад. Какво възнамеряваш да правиш? Да седим тук, докато умрем от глад или от жажда?
— Естествено не — отговори Хартман раздразнен. — Но аз се питам ти какво мислиш да правиш. Искаш да излезеш навън и да замеряш трансмитера с камъни ли?
— Все пак имаме оръжията си. — Нет удари предизвикателно с длан цевта на пушката си, но Хартман само се изсмя.
— Сигурно не мислиш сериозно, че с пушка можеш да разрушиш това нещо?
— Той има право, Нет — допълни Кайл. — Не можеш дори и леко да го повредиш.
— Но все нещо трябва да направим! — възрази Нет.
— Така и ще сторим — каза Хартман успокоително. — Но не веднага. И преди всичко не без да сме изготвили план. — Той се поколеба за момент, после се обърна към мегабоеца.
— Тези трансмитери трябва да имат слабо място — каза той.
— Да — отговори Кайл лаконично. — Смятам, че бомба от два мегатона е достатъчна, за да повреди сериозно пръстена.
Хартман преглътна ядовития отговор, който бе на езика му. Даде с ръка знак на Нет да мълчи и с принудено спокойствие отново се обърна към мегабоеца.
— Трябва да има някаква възможност за обезвреждане на това нещо — каза той. Посочи Нет. — Тя има право. Ако успеят някак да го активират, тогава всичко е било напразно.
Кайл за известно време го гледа мълчаливо и с неясно изражение на лицето си, но въпреки това Хартман смяташе, че знае какво се разиграва зад челото на мегабоеца. Накрая Кайл кимна с глава.
— Може би наистина има възможност — каза той. — Слушайте…
11.
За пръв път от дни насам тя имаше чувството, че може да диша свободно. Не бе престояла повече от седемдесет и два часа в крепостта бункер и въпреки това й се струваше, че за пръв път вижда отново дневната светлина след неколкомесечно затворничество.
Колкото и Черити да се наслаждаваше на това чувство, то малко я объркваше. Бункерната станция на Хартман бе едно от малкото места, в които се бе чувствала като у дома си, та то й напомняше на всяка крачка за света, където бе родена и отраснала. Но през последните три дни се чувстваше странно чужда, като натрапник, комуто мястото не е там. Може би това се дължеше на близостта на джеърдите.
Стелткоптерът набра бавно височина и се насочи на север, когато Черити даде знак на пилота. Не можеше да различи лицето на младия мъж, защото бе скрито под едностранно огледалния визьор на неврошлема. Но въпреки това тя зорко го следеше с поглед. Стойката на тялото и ръцете му, които държаха здраво кормилния лост, издаваха напрежение, но липса на каквато и да било нервност или несигурност. Стелткоптерът летеше бавно и така спокойно, сякаш се движеше по шини, а и излитането не можеше да бъде по-безупречно. Беше повече от страшно. Само преди три дни този млад човек не е бил в състояние да кара автомобил. А сега владееше един от най-сложните и чувствителни летателни апарати, които хората някога са построили, правеше го така съвършено, сякаш цял живот не бе вършил нищо друго. Очевидно обучението под хипноза при джеърдите функционираше така перфектно, както бе твърдял Киас.
След приканящ поглед Черити смени със Скудър мястото си до пилота и приведена се върна в задната част на стелткоптера, където седяха Харис и трима други кадети и гледаха като омагьосани надолу. Под тях се плъзгаше променлива картина от гора и руини. Някои от малките градове и села, които мороните бяха превърнали в пепелища при нападението си преди половин век, бяха напълно обрасли с трънаци и дървета. На природата не й бе нужно много време отново да завладее отнетата й територия.
Изгледът към покрития с буйна растителност пейзаж някак си успокояваше Черити. Съвсем внезапно разбра колко маловажни бяха всичките те. Дори мороните да бяха убили и последния човек на тази планета, животът щеше да продължава.