Експериментът — фина промяна на фигурата й, за да прилича повече на човек — беше един от най-очарователните аспекти на посещението й на тази земна колония. Тя определено не би могла да се движи толкова незабележимо сред местните на някоя от планетите на влечугообразните сороси или на пръстеновидните обитатели на Джофур. А и в този процес беше разбрала много повече за физиологичния контрол, отколкото бе научила в училище.
И все пак това си имаше съществени недостатъци и тя обмисляше дали да не прекрати експеримента.
„О, Ифни. — Глиф на раздразнение затанцува по краищата на пипалцата й. — Да върна стария си вид в този момент навярно би изисквало по-голямо усилие, отколкото си струва.“
Дори и постоянно приспособяващата се тимбримска физиология си имаше граници. Прекалено многото опити за промяна в кратък период носеха риск от ензимно изтощение.
Кенираше конфликтите, които се оформяха в мислите на Робърт. Наистина ли го привличаше? Допреди година дори самата мисъл затова щеше да я отврати. Нервираха я даже тимбримските момчета, а Робърт беше вълкон!
Сега обаче, поради някаква причина, тя изпитваше по-скоро любопитство, отколкото отвращение.
Колко много пъти й се бе искало Ютакалтинг изобщо да не беше приемал това назначение! Защо бяха дошли на тази планета?
От друга страна, колкото и да го обичаше, Атаклена винаги беше смятала баща си за неразгадаем. Разсъжденията му често бяха прекалено сложни. Постъпките му бяха прекалено непредвидими. Като например това, че беше приел този пост, когато би могъл да получи по-престижен, стига да бе поискал.
И това, че я беше пратил в тази планина с Робърт… Момичето отлично разбираше, че причината не е само нейната „безопасност“. Да не би наистина да си мислеше, че трябва да събира смешните слухове за екзотични планински същества?
Изведнъж се сети за друг вероятен мотив.
Възможно ли беше баща й наистина да си въобразява, че тя е в състояние да влезе в двуличностна връзка… с човек? Ноздрите й се разшириха.
На родния си свят беше участвала в няколко обичайни временни връзки с момчета и то предимно като училищни задачи. Преди смъртта на майка й това беше ставало причина за доста семейни спорове. Матиклуана почти се бе отчаяла от странно сдържаната си и саможива дъщеря. Но поне баща й не й дотягаше с настоявания да прави повече от това, за което беше готова.
„Досега, може би?“
Робърт определено беше очарователен и мил. С високите си скули и приятно раздалечени очи той беше почти толкова красив, колкото би могло да се надява да е едно човешко същество. И все пак самият факт, че е в състояние да мисли такива неща, шокира Атаклена.
Пипалцата й потрепнаха. Тя поклати глава и изтри появяващия се глиф още преди да разбере какъв ще е. Това беше въпрос, по който не изпитваше желание да мисли в момента, дори по-малко, отколкото за възможната война.
Гората ставаше все по-влажна и по-гъста, колкото повече се изкачваха. Малките гартски същества, боязливи и редки по-долу, сега шумоляха съвсем наблизо в буйната растителност и от време на време дори ги предизвикваха с дръзки писукания.
Скоро стигнаха до върха на хълма, където стърчаха остри камъни, голи и сиви, като костните израстъци по гърба на някое от онези древни влечуги, които й беше показал Ютакалтинг в един учебник по земна история. Свалиха раниците, за да си починат, и Робърт каза, че никой не е успял да обясни тези образувания. Срещали се по много хълмове под планината Мулун.
— Дори в земния филиал на Библиотеката не се споменава нищо — каза той, като прокара ръка по един от острите монолити. — Отправихме искане до областния филиал на Танит. Може би след около век компютрите на Библиотечния институт ще изровят доклад от някоя отдавна изчезнала раса, някога обитавала тази планета, и ще научим отговора.
— И все пак се надяваш да не стане така — предположи тя.
Робърт сви рамене.
— Струва ми се, че предпочитам да си остане тайна. Може би ние ще сме първите, които ще я разгадаем. — Той замислено погледна към камъните.
Мнозина тимбрими изпитваха същите чувства и предпочитаха добрата загадка пред документираните факти. Не и Атаклена обаче. Това отношение — това негодувание срещу Великата библиотека — според нея беше абсурдно.
Без Библиотеката и другите галактически институти културата на дишащите кислород същества, господстваща в Петте галактики, отдавна щеше да е изпаднала в пълен хаос — който навярно щеше да завърши с дивашка обща война.
Наистина, повечето пътуващи сред звездите кланове разчитаха в прекалено висока степен на Библиотеката. А институтите само посредничеха в дрязгите между най-дребнавите и свадливи основни раси патрони. Сегашната криза беше само последната от поредицата, започнала дълго преди да се появи която и да е било от съществуващите днес раси.