9.
Ютакалтинг
Ютакалтинг знаеше, че не е разумно да чака още много. И все пак остана с библиотекарите. Наблюдаваше опитите им да се сдобият с още ценни подробности, преди най-после да стане време да си ходят.
Техниците човеци и неошимпанзета работеха съсредоточено, внимателно и ефикасно. Въпреки това точно под повърхността можеше да се усети някакво вълнение, някакъв едва сдържан страх.
Неканен, в бледия блясък на короната му се оформи рититийс. Глифът обикновено се използваше от тимбримските родители, за да успокоят уплашените си деца.
„Те не могат да те видят“ — каза на рититийса Ютакалтинг. И все пак глифът упорито остана, като се опитваше да успокои изпадналите в беда.
От друга страна, тези хора не бяха деца. Човеците знаеха за Великата библиотека едва от два земни века, но преди това бяха имали хиляди години своя собствена история. Все още можеше да им липсва галактическото лустро и отраканост, но това понякога беше преимущество. Рядко обаче.
Под сводестия каменен таван се извисяваше петметров сив монолит, украсен със светещи спирални знаци — символ на Великата библиотека от три милиарда години. Компютрите пълнеха кристални информационни кубове с данни.
Наистина, този филиал на Библиотеката — клас „К“ — беше малък: съдържаше само еквивалента на хиляда пъти по всички книги, написани от човеците преди Контакта, оскъдно количество в сравнение с пълния филиал на Библиотеката на Земята или с централния сектор на Танит.
И все пак, когато Гарт бъдеше завладян, тази сграда също щеше да падне в ръцете на нашественика.
По традиция това не би трябвало да има никакво значение. Предполагаше се, че Библиотеката остава открита за всички, дори и за страни, сражаващи се за територията, на която тя се намира. В моменти като този обаче не беше разумно да се разчита на такива тънкости. Силите на колониалната съпротива възнамеряваха да изнесат всичко, което можеха, като се надяваха по-късно да използват информацията по някакъв начин.
„Оскъдна част от друга оскъдна част.“ Разбира се, те правеха това по негово предложение, но Ютакалтинг беше искрено удивен, че човеците толкова енергично бяха възприели идеята му. В края на краищата, защо трябваше да си правят труда? Какво можеха да постигнат с тези повърхностни познания?
„Опразването“ на планетарната Библиотека служеше на неговите цели, но също потвърждаваше мнението му за земните хора. Те просто никога не се предаваха. Още една причина, поради която смяташе земянитите за възхитителни.
Тайната причина за този хаос — неговата собствена шега, — поради която беше настоял за изхвърлянето и разместването на няколко конкретни мегафайла, лесно бе останала незабелязана насред цялата бъркотия. Всъщност очевидно никой не видя нищо, когато той бързо свърза собствения си куб към огромната Библиотека, изчака няколко секунди и после отново прибра в джоба си малкото саботажно устройство.
Готово. Вече нямаше какво да прави тук, освен да гледа вълконите, докато чака колата си.
В далечината се чу виенето на сирената на космодрума оттатък залива — съобщаваше за аварийното кацане на още един осакатен беглец от космоса. Бяха чули сирената само на няколко пъти. Вече всички знаеха, че са оцелели само малцина.
Трафикът се състоеше предимно от отлитащи самолети. Мнозина обитатели на континента вече бяха отлетели към островите в Западното море, където все още живееше огромното мнозинство от земянитското население. Правителството се готвеше за собственото си евакуиране.
Над развяващите се пипалца се оформи цунур’тцун, в който отекваше страхът на мъжете и шимите.
Да, всички ние се надяваме да оцелеем, защото ни остават да направим, да видим или кенираме още толкова много неща…
Чрез Силт — куриера на мъртвите, за които си спомнят — отдавна починалата му съпруга все още го гълчеше и се пресягаше от отвъдния живот, за да му каже, че дъщеря им би трябвало да си е у дома, където прелестните й връстници все още могат да я спасят от изолираността й.
Може би беше така. Но Ютакалтинг вярваше в собствената си рецепта за странната им дъщеря.
Едно дребно неуниформено женско неошимпанзе — шими — застана пред Ютакалтинг, поклони се и почтително скръсти ръце пред себе си.
— Да, госпожице? — първи заговори Ютакалтинг, както изискваше протоколът. Макар че беше патрон, който разговаряше с клиент, той великодушно използва учтивата архаична форма на обръщение.
— В-ваше превъзходителство. — Дрезгавият глас на шимито леко трепереше. Навярно за пръв път разговаряше с извънземен. — Ваше превъзходителство, планетарен координатор Онийгъл прати съобщение, че подготовката е завършена и пита дали бихте искали да присъствате на развихрянето на вашата… на нейната програма.