Два вида можеха да произхождат от един и същ клан или дори от една и съща планета, но винаги щеше да има основни принципи, по които да се различават. Нали и човеците отпреди Контакта се бяха различавали поради чисто културни причини. Ще рече, въпросите на любовта и възпроизводството при шимите трябваше да се основават на собственото им сексуално наследство, много отпреди Ъплифта.
И все пак у Фибен имаше достатъчно човешки качества, за да се изчерви, когато си помисли на какво щяха да го подложат тези двете, след като бяха станали толкова близки приятелки. „Как се оставих да попадна в такъв капан?“
Силви срещна погледа му и сладко му се усмихна. Той усети, че дланта на Гейлит се плъзва в неговата.
„Е — с въздишка призна той. — Може би няма да е чак толкова зле.“
В момента четяха имена и извикваха горе заслужилите, за да получат медалите си. Но известно време Фибен усещаше само едно: че той, Гейлит и Силви, са застанали заедно, а останалата част от света е просто илюзия. Всъщност въпреки външния си цинизъм се чувстваше доста добре.
Робърт Онийгъл се изправи и пристъпи към подиума, за да получи медал. Изглежда, се чувстваше много по-удобно в униформата си, отколкото Фибен. Шенът гледаше човешкия си приятел. „Трябва да го попитам кой е шивачът му.“
Робърт бе запазил брадата си, тялото му бе наякнало от тежкия планински живот. Той вече не беше юноша. Всъщност изглеждаше от главата до петите като герой от книгите.
„Глупости — изсумтя от отвращение Фибен. — Ще трябва да направим главите с туй момче ние. И да му дръпна един тупаник. Та да не вярва на всичко, дето го пише по вестниците.“
Майката на Робърт, от друга страна, изглеждаше видимо остаряла по време на войната. През последната седмица Фибен постоянно я бе виждал да гледа с някакво недоверие високия си загорял син, който се движеше с гъвкавостта на пантера. Тя като че ли се гордееше с него, но в същото време беше и объркана, сякаш феите бяха отнесли собственото й дете и на негово място бяха оставили друго.
„Това се нарича порастване, Меган.“
Робърт отдаде чест и се обърна, за да се върне на мястото си. Когато мина пред Фибен, лявата му ръка направи бързо движение, което на езика на знаците означаваше едно-единствено нещо. Хубаво нещо.
„Бира!“
Фибен понечи да се засмее, но почти се задави, понеже и Силви, и Гейлит се обърнаха и го изгледаха строго. Нямаше значение. Бе добре да знае, че Робърт се чувства като него. Дори войниците на Нокътя май бяха за предпочитане пред тези церемониални глупости.
Робърт се върна на мястото си до лейтенант Лидия Маккю, чиито собствени нови отличия блестяха на гърдите на лъскавата й туника. Жената от морската пехота стоеше изправена и внимателно следеше церемонията, но Фибен виждаше онова, което бе невидимо за сановниците и тълпата — как търка коляното си в крака на Робърт.
Бедният Робърт се мъчеше да запази самообладание. Е, да, мирът си имаше трудности. В известен смисъл войната бе по-проста.
Фибен насочи вниманието си към една малка група хуманоиди — стройни двукраки същества с леко лисичи лица, обкръжени от нежно развяващи се точно над ушите им пипалца. Тимбрими. Лесно разпозна Ютакалтинг и Атаклена. И двамата бяха отклонили всички почести и награди. Народът на Гарт трябваше да изчака с издигането на каквито и да било паметници, докато двамата не си заминеха. Тази сдържаност в известен смисъл беше тяхната награда.
Дъщерята на посланика беше премахнала много от лицевите си и телесни промени, направени, за да прилича повече на човек. В момента водеше тих непринуден разговор с млад тимбрим, за когото Фибен предполагаше, че може да се нарече красив от нейна гледна точка.
Човек би могъл да си помисли, че двамата младежи — Робърт и неговата извънземна съпруга — са напълно готови да се върнат в собствените си общества. Всъщност Фибен подозираше, че сега всеки от тях е много по-свободен по отношение на другия пол, отколкото преди войната.
И все пак…
Беше ги видял за кратко заедно по време на един от безкрайната поредица дипломатически приеми. Главите им бяха съвсем близо една до друга и макар да не разговаряха, Фибен бе сигурен, че вижда или усеща нещо да кръжи в пространството между тях.
Независимо дали за в бъдеще щяха да са съпрузи, или любовници, беше ясно, че Атаклена и Робърт винаги ще продължават да споделят нещо, на каквото и разстояние да ги разделеше Вселената.