„Добре, значи мога да понасям възхищение. В малки дози.“
Меган му посочи трибуната и Фибен излезе напред. Беше си приготвил някаква реч и си я носеше в джоба, но след като чу Гейлит, реши, че ще е най-добре просто да им каже едно „благодаря“ и да се разкара.
Като се мъчеше да намести микрофона, той започна:
— Искам да ви кажа само едно нещо и то е… ООХ!
Защото внезапно го разтърси електрически ток. Фибен подскочи и се хвана за левия крак, но сега пък нов удар засегна дясното му стъпало! Шенът нададе пронизителен крясък и хвърли поглед надолу. Лек син проблясък се протягаше изпод подиума и към двата му крака. Фибен изпищя и подскочи — и незнайно как се озова върху дървената катедра.
Беше се задъхал и му трябваха няколко секунди, за да отдели паническия рев в ушите си от истеричните овации на тълпата. Премигна, разтърка очи и зяпна.
Шимите се бяха накачили по сгъваемите си столове и размахваха ръце, подскачаха и виеха. Дори редиците на бляскавата почетна стража на милицията се тресяха. Човеците също се смееха и бясно ръкопляскаха.
Фибен погледна онемял към Гейлит и Силви и гордостта в очите им му обясни какво си мислят за всичко това.
„Мислят си, че това е речта, която съм им приготвил!“ — осъзна той.
И като се замисли, разбра колко съвършен наистина е номерът. Беше разредил напрежението и идеално показваше какво означава отново да има мир.
„Само че не съм го измислил аз, по дяволите!“
После видя тревожното лице на негово превъзходителство кмета на Порт Хеления. „Не! Следващия път не излизам на никакви трибуни. Кой ли ми натресе това?“
Огледа тълпата и забеляза, че едно същество реагира различно и изобщо не е изненадано. То се отличаваше рязко от всички, отчасти поради широко раздалечените си очи и развяващите се пипалца, но и поради прекалено човешкото си изражение на едва сдържан смях.
А имаше и нещо друго, някакво нищо, което Фибен някак си усещаше, че е там и че се носи над развяващата се корона на смеещия се тимбрим.
Шенът въздъхна. И ако погледите можеха да осакатяват, на най-добрите приятели и съюзници на Земята щеше да им се наложи веднага да пратят на Гарт нов посланик.
А когато и Атаклена му намигна, това само потвърди подозренията му.
— Много смешно — язвително промърмори Фибен под носа си, като в същото време беше принуден отново да се ухили и да помаха на аплодиращите тълпи. — Страшно смешно, Ютакалтинг.
Послепис
Първо сме се страхували от другите същества, които са споделяли Земята с нас. После, когато силата ни е нараснала, сме ги възприели като своя собственост, с която можем да разполагаме както си пожелаем. Следващата ни заблуда (доста мила наистина в сравнение с останалите) е била да издигнем идеята, че животните са съвършени в своята естественост и че единствено човечеството е мръсна, зла, убийствена и хищна язва по устните на Творението. Това схващане показва, че Земята и всичките й създания биха били много по-добре без нас.
Едва напоследък започнахме да възприемаме четвърти начин на виждане на света и на нашето място в него. Нова представа за живота.
Щом еволюираме, може да попита човек, не сме ли в много отношения и ние като другите бозайници? Отношения, от които можем да се поучим? И онова, в което се отличаваме, не трябва ли също да ни направи по-мъдри?
Убийството, насилието, най-трагичните форми на умствени заболявания — всичко това днес откриваме както при нас, така и при животните. Силата на ума само усилва ужаса от тези наши пороци. Тя не е първичната причина. Причината е мракът, в който сме живели. Тя е невежеството.
За да се научим на екологична етика, не е нужно да се смятаме за чудовища. Днес е добре известно, че самото ни оцеляване зависи от поддържането на сложни екосистеми и генетично разнообразие. Ако унищожим Природата, ще загинем самите ние.
Съществува обаче още една причина да опазваме другите видове. Причина, която се споменава рядко, ако изобщо някой си спомня за нея. Навярно ние сме първите, които говорят, мислят, строят и имат стремежи, но е възможно да не сме последните. В това приключение могат да повторят примера ни и други.
Някой ден могат да ни съдят за това колко добре сме си вършили работата, когато сме били единствените пазители на Земята.