Разбира се, титлалите бяха препотвърдили тимбримите за свои патрони, но избирането на Ошойойтуна за техен символ отиваше много по-далеч! То провъзгласяваше гордостта им от това да се присъединят към клана.
След като възгласите и смехът утихнаха, остана недовършена само една част от церемонията — подбирането на Етапен спътник, тоест на вида, който щеше да говори вместо титлалите през следващата фаза на ъплифтирането им.
Етапният спътник трябваше да е раса извън клана на тимбримите. И макар че тази позиция беше най-вече церемониална, Спътникът законно можеше да се намесва от името на новите клиенти, ако процесът на ъплифтиране изглеждаше застрашен от нещо. Погрешни решения бяха предизвиквали ужасни проблеми в миналото.
Никой нямаше ни най-малка представа коя раса са избрали титлалите. Това беше едно от редките решения, които дори най-натрапващите се патрони, като например соросите, трябваше да оставят на клиентите си. Но малките дяволчета готвеха нещо, това бе сигурно!
Земята отново потрепери, холографът пак забръмча и над билото на хълма се оформи синя замъгленост. В нея, сякаш в осветена отзад вода, се носеха тъмни сенки.
Короната й не можеше да открие отговора, защото образът беше строго визуален. Тя завидя на човеците за острото им зрение, когато от мястото, където се бяха събрали повечето земянити, се надигна изненадан вик. После се взря и видя.
Една от тъмните фигури излезе напред, спря и се усмихна на публиката. Белите й, остри като игли зъби блеснаха. Виждаше се хитрото й око; от лъщящото й чело се надигаха мехурчета.
Настъпи продължителна, замаяна тишина. Защото, в името на Ифни, никой не беше очаквал, че титлалите ще изберат делфини!
Гостите галактяни бяха онемели. Неоделфини… ами че вторите клиенти на земянитите бяха най-младите признати разумни същества в Петте галактики — много по-млади от самите титлали! Това беше безпрецедентно! Беше невероятно!
Беше…
Беше забавно! Тимбримите аплодираха. Като видяха, че съюзниците им не са обидени, човеците се присъединиха към тях и започнаха да свиркат и да пляскат с ръце.
Титлалите се поклониха на патроните си. Добри клиенти, те, изглежда, усилено бяха работили върху отличната си шега, подготвена за този важен ден. Само Съструк все още трепереше от напрежение.
Отвсякъде около Атаклена се носеха вълни на одобрение и радост. Чу и смеха на майка си.
Но самата тя заотстъпва през аплодиращата тълпа, а после се обърна и избяга. В пълен прилив на гийр тя тичаше ли, тичаше, докато не мина покрай кратера и не изгуби пътеката. Изкачи се над красивата долина на Дългите сенки и се строполи на земята.
„Онзи ужасен делфин…“
Никога не сподели с никого онова, което бе видяла в окото на онзи кит. Не каза истината нито на майка си, нито дори на баща си… че дълбоко в прожектираната холограма беше усетила глиф, надигащ се от самия Съструк, поета на титлалите.
Единствено тя ли бе доловила третия хармоничен смях на Съструк, неговата болка и объркване? Поетът беше умрял само дни след този епизод и бе отнесъл тайната си в гроба.
Изглежда, само Атаклена беше усетила, че Церемонията не е шега, че изображението на Съструк не идва от мислите му, а от Времето! Титлалите наистина бяха избрали свои закрилници и изборът им бе отчаяно сериозен.
Сега, само няколко години по-късно, Петте галактики бяха потънали в смут поради откритията, извършени от един съмнителен клиент, от най-младата от всички раси. От делфините.
„О, земянити — помисли си тя, докато вървеше след Робърт към планината Мулун. — Какво направихте?“
Не, това не беше правилният въпрос.
„Какво, о, какво възнамерявате да направите?“
Същия следобед двамата стигнаха до стръмно поле с плочест бръшлян. Лъскави, широко разлистени растения покриваха склона на хълма като зелени, застъпващи се люспи по хълбока на някакъв огромен заспал звяр. Пътят им към планината беше препречен.
— Чудиш се как ще минем, нали? — попита Робърт.
— Склонът ми изглежда коварен — призна Атаклена. — Сигурно ще трябва да го заобиколим.
Нещо в дъното на ума на Робърт обаче я караше да се съмнява.
— Това са чудесни растения — рече той и приклекна до една от плочките — обърнат наопаки леген, почти два метра в диаметър. Хвана го за ръба, дръпна го силно и Атаклена видя отдолу жилав корен.
— Колонията пъпкува ново поколение плочки на всеки няколко седмици, като всеки пласт застъпва предишния — започна да й обяснява Робърт, докато теглеше нишковидния корен. — През късна есен последните пластове плочки разцъфтяват и стават съвсем тънки. Откъсват се и се понасят с милиони по небето със силните зимни ветрове. Прелестна гледка, повярвай ми — хвърчила във всички багри на дъгата.