— Значи са семена? — попита Атаклена.
— Е, всъщност са носители на спорите. А и повечето от семенниците, които попадат в Сайнд в началото на зимата, са стерилни. Изглежда, плочестият бръшлян разчита на някакво опрашващо животно, изчезнало по време на холокоста на буруралите. Просто още един проблем, с който да се справят екипите за екологично възстановяване. — Робърт сви рамене. — Сега обаче плочките са твърди и здрави. Ще трябва доста да се потрудя с тази.
Робърт извади ножа си и бръкна отдолу да отреже яките нишки. После се зае да подравни грапавата долна страна.
— Ще стане. Баща ти заръча да ти покажа всичко, което мога, за Гарт. Значи трябва да те науча да караш плочест бръшлян.
Робърт стъпи в плочата и й махна да се качи. Тя седна пред него, с колене от двете страни на отрязания корен.
И тогава се случи отново и Атаклена конвулсивно впи пръсти в краищата на плочата.
— Какво става, Клени?
— Отново го кенирам. То е там долу, Робърт. Някъде в гората!
— Какво? Какво има там?
— Съществото, което кенирах по-рано! Нещото, което не беше нито човек, нито шимпанзе! Прилича и на двете, но е различно. И чак пуши от Потенциал! Но… вече изчезна.
Робърт излъчваше нервност.
— Сигурна ли си, че не е било просто някой шим? Тези хълмове са пълни със събирачи на шейшен и работници по консервацията.
Атаклена излъчи глифа паланк, но се сети, че Робърт не може да забележи искрящото над главата й раздразнение и сви рамене, за да изрази приблизително същия нюанс.
— Не, Робърт. Срещала съм много неошимпанзета. Съществото, което усетих, е различно! Мога да се закълна, че не е напълно разумно. Освен това се долавяше чувство на тъга, на скрита мощ…
Внезапно развълнувана, Атаклена се обърна към Робърт.
— Възможно ли е да е някой „гартлянин“? О, нека да побързаме! Може да успеем да се приближим до него!
— И вие тимбримците сте едни! — въздъхна той. — Закъде бързаш? Тъкмо бях решил да те впечатля.
„Момчета! — помисли тя и яростно поклати глава. — Как е възможно да си мислят такива неща, дори на шега?“
— Стига си се шегувал! Да тръгваме!
Той се намести зад нея и Атаклена се облегна на коленете му. Пипалцата й се развяваха около лицето му, но Робърт не се оплака.
— Добре, тръгваме.
Спареният му човешки дъх я докосна, когато той отблъсна плочата и се плъзнаха надолу. Внезапно обаче нещо невидимо ги тръсна и ги запрати във въздуха.
Късметът и тимбримските й инстинкти й помогнаха. Хормоните на стреса се надигнаха, тя рефлекторно сви глава и се запремята като топка, тялото й се превърна в шейна, която се плъзгаше и подскачаше по плочките.
Спря чак на дъното на долината и остана да лежи, докато гийровите ензими я накарат да плати цената за бързите й рефлекси. Дишаше дълбоко и задъхано, горните и долните й бъбреци пулсираха, бореха се с ненадейното претоварване.
И я болеше. Но не можеше да локализира болката. Като че ли беше получила само няколко натъртвания и драскотини. Тогава къде…
Осъзнаването дойде внезапно и тя се изпъна и отвори очи. Болката идваше от Робърт! Нейният земен водач излъчваше заслепяващи вълни на агония!
Тя се изправи и огледа блестящия склон.
Краката на Робърт слабо подритваха изпод пласт широки плочки, Искрящ поток от гореща агония попадна точно върху короната на Атаклена.
Тя коленичи до него.
— Робърт! Боли ли те? Можеш ли да дишаш?
Колко глупаво да задава толкова въпроси! Та той бе почти в безсъзнание!
„Трябва да направя нещо.“ Атаклена извади лазерния нож от ботуша си и започна да реже бръшляна.
Робърт простена нещо неразбираемо. Дясната му ръка беше странно изкривена и около него кипеше толкова силна болка, че Атаклена трябваше да отдръпне короната си, за да не припадне.
Робърт ахна, когато тя отмести последната прогорена плочка от лицето му. Очите му бяха затворени и устата му се движеше, сякаш безмълвно си говореше нещо. А ръката му очевидно беше счупена.
Тя почувства нюансите на някакъв очевидно човешки обичай на самодисциплина, някак си свързан с числа и броене. Навярно беше методът за „самохипноза“, който всички човеци изучаваха в училище. Макар и примитивен, той като че ли донякъде помагаше на Робърт.
„А сега какво?“ — разтревожи се Атаклена. Винаги беше рисковано да се докосва наранен член на друга раса. Липсата на опит беше само част от проблема. Основните й инстинкти за оказване на помощ можеха да са изцяло погрешни за друг вид. От друга страна, някои неща трябваше да са универсални.