„Опитай да спреш изтичането на телесни течности!“
О, ако човеците не бяха толкова крехки!
Атаклена се втурна към раницата на Робърт и потърси радиоапарата. За по-малко от час от Порт Хеления можеше да пристигне помощ, а спасителите щяха да й кажат какво да направи междувременно.
Радиото беше просто, тимбримски модел, но не работеше.
Атаклена свали задния капак. Предавателният кристал липсваше. Тя премигна смаяно.
Бяха отрязани от всякаква помощ. Тя бе съвсем сама.
— Робърт! — Атаклена коленичи до него. — Не мога да ти помогна, ако не ми казваш какво да правя!
Той все още броеше от едно до десет — за хиляден път. Тя заповтаря името му, докато очите му не се фокусираха.
— Аз… мисля, че ръката ми е счупена, Клени… — задъхано каза той. — Помогни ми да отида на сянка… после използвай болкоуспокоителни…
Очите му се подбелиха и той изпадна в безсъзнание. Що за нервна система — да се претоварва от болката и да оставя притежателя си неспособен да си помогне. Вината не беше на Робърт. Той беше смел, но мозъкът му бе изключил.
Разбира се, имаше едно преимущество. Припадъкът заглуши излъчваната агония, така че й беше по-лесно да го изтегли по гъбестото, неравно поле на плочестия бръшлян. Опитваше се да не друса много счупената му ръка.
Едрокост, свръхяк, прекалено мускулест човек!
Донесе раниците и бързо откри комплекта за първа помощ на Робърт. Вътре имаше някакво лекарство, което го беше видяла да използва само преди два дни, когато в пръста му се беше забола треска. Тя щедро намаза раните му с течността.
Робърт простена и леко помръдна. Тя усети как умът му се бори да изплува над болката. Скоро той полуавтоматично започна отново да си шепне числа.
Устните й се движеха, докато четеше англическите инструкции на контейнера с „пяна за плът“, после момичето напръска раните му.
Оставаше ръката — и агонията. Робърт беше споменал опиати. Но кои болкоуспокоителни?
Имаше много малки ампули с четливи надписи на англически и галседем. Но упътванията бяха неясни.
Тя използва логиката си. Лекарствата за спешна помощ трябваше да бъдат опаковани в газови ампули за лесно и бързо прилагане. Извади три подходящи според нея стъклени цилиндърчета и се наведе напред, докато сребристите нишки на короната й не се посипаха по лицето на Робърт. Усети човешката му миризма — спарена и много мъжка.
— Робърт — внимателно прошепна тя на англически. — Зная, че ме чуваш. Трябва ми твоят разум тук и сега.
Очевидно само го разсейваше от самохипнозата, защото усети, че болката му се усилва. Робърт сгърчи лице и започна да брои на глас.
Имаше само един начин да достигне до него и той означаваше да разголи себе си. Това я плашеше, но изглежда, нямаше друг избор.
— Аз… аз съм тук, Робърт. Сподели я с мен.
Отвори се за тесния поток от остра, абстрактна агония — абсолютно нетимбримска и все пак зловещо позната.
„Да си човек наистина е странно.“ — помисли Атаклена и се насочи към центъра на агонията. Потъна в река от болка. Ха! Пак човешка метафора!
Това, от което имаше нужда, бе усунлтлан, защитно поле, което да я пренесе по реката до извора й.
Носещите се призрачни образи като че ли се събраха около нея. Мъглявите фигури се сливаха, материализираха, добиваха форма. Атаклена внезапно откри, че може да си представи, че седи в малка лодка! А в ръцете си държеше гребло.
Това ли беше начинът, по който се проявяваше усунлтлан в човешкия ум? Като метафора?
Удивена, тя започна да гребе срещу течението към жилещия въртоп.
Покрай нея се носеха сенки, тълпяха се и се блъскаха в заобикалящата я мъгла. Първо прелетя някакво изкривено лице. После й се озъби някаква чудата животинска фигура. Повечето от гротескните създания, които зърваше, изобщо не можеха да съществуват в реалната вселена.
Не бе привикнала да си представя мисловните мрежи и й беше нужно известно време, за да осъзнае, че фигурите отразяват спомени, конфликти, емоции.
Толкова много емоции! Атаклена изпита желание да избяга. Можеше да полудее!
Но тимбримското й лябопитство я накара да остане. А също и дългът.
„Толкова е странно“ — помисли си тя, докато гребеше през метафоричното блато. Полузаслепена от носещите се капчици болка, тя зяпна от почуда. О, какво не би дала да е истински телепат и да знае, а не само да предполага какво означават всички тези символи.
Тук имаше толкова много пътища, колкото и във всеки тимбримски ум. Някои от странните образи и усещания й бяха познати. Навярно те отразяваха времената преди нейната раса и тази на Робърт да се научат да говорят — собственият й народ чрез ъплифтиране, а човеците по трудния начин — времената, когато две племена от умни животни бяха водили много сходен начин на живот на диви, много далечни един от друг светове.