Огромната Конклавна арена закри половината небе. Паланкинът се вмъкна в един пещероподобен отвор. Гравитационните двигатели замлъкнаха и покривът се вдигна. Очакваше го тълпа в бяла перушина — възрастни безполови губруанци.
„Те знаят — помисли си бюрократът, като ги гледаше с дясното си око. — Те знаят, че вече не съм един от тях.“
С другото си око хвърли последен поглед на обвитото в бяло синьо кълбо. Гарт.
„Скоро — помисли си на англически бюрократът. — Ще се срещнем скоро.“
Конклавната арена бе истинска палитра. Какви цветове! Навсякъде искряха пера в кралските багри — пурпурно, кехлибарено и отровно синьо.
Двама четирикраки квакуанци слуги отвориха церемониалния портал и бюрократът от министерството на Цените и Предпазливостта спря и благоговейно изцвърча. Стотици пръти за кацане обточваха терасираните стени. Бяха изработени от скъпо дърво, внесено от стотици светове. И навсякъде в кралско великолепие стояха Господарите на Курника на губруанската раса.
Бюрократът беше дълбоко развълнуван. Никога не бе виждал толкова много царици и князе едновременно!
Един чуждоземец трудно би различил бюрократа от неговите господари. Всички бяха високи, стройни потомци на нелетящи птици. Единствено удивително обагрената перушина на Господарите на Курника ги отличаваше от мнозинството. По-съществените разлики обаче се криеха под повърхността. В края на краищата те бяха царици и князе, притежаваха пол и доказано право да заповядват.
Стоящите наблизо Господари на Курника обърнаха острите си клюнове настрани, за да погледнат с едно око бюрократа, който припряно изпълни бърз, ситнещ танц на ритуално самоунижение.
Още двама губруанци с бяла перушина влязоха на арената и се присъединиха към бюрократа на централната платформа. Тримата заедно заеха ниски пръти с лице към събраните Господари на Курника.
Този отдясно беше обвит в сребриста роба и на тънката си бяла шия носеше раираната торква на жречеството.
Кандидатът отляво носеше на пояса си оръжието и стоманените предпазители за нокти на офицер. Връхчетата на перата на гребена му бяха боядисани, за да отбележат ранга му на подполковник.
Двамата белопери губруанци не се обърнаха, за да поздравят бюрократа. Нито пък той показа по някакъв начин, че ги познава. И въпреки това почувства трепет. „Трима сме!“
Председателката на Конклава — стара царица, чиято някога огнена перушина сега беше избледняла в размито бледорозово — разроши пера, отвори човката си и изцвърча за внимание.
— Дзуун…
— От незапомнени векове — изцвърча председателката на стандартен галактически три, — още отпреди нашата слава, още отпреди да станем раса патрон, дори още отпреди да овладеем Ъплифта, нашият път беше да се стремим към равновесие.
— Когато нашите предци все още са били безмозъчни животни, още преди нашите гууксюйски патрони да ни открият и да ни ъплифтират, дори преди да се научим да говорим или да използваме оръдия, ние вече сме били усвоили тази мъдрост, този начин на взимане на решения, този начин на стигане до съгласие, този начин на правене на любов…
— Дзуун… — отекнаха събралите се.
— Макар и полуживотни, нашите предци все пак са знаели, че ние трябва… трябва да изберем… трябва да изберем трима.
Бюрократът усещаше, че и другите двама кандидати са напрегнати като него. Нямаше по-велика чест от това да си избран.
— По този начин ние постигаме равновесие. По този начин ние се стремим към съгласие. По този начин ние решаваме конфликтите.
— Дзуун! — съгласиха се цариците и князете.
Бяха необходими много преговори за избирането на всеки от кандидатите: един от армията, един от свещеническите ордени и един от Гражданската служба. Ако всичко вървеше както трябва, от предстоящото сменяне на перушината щяха да се появят двама нови князе и една нова царица. И наред с жизненоважната за расата нова серия яйца щеше също да се очертае нова политика, произлизаща от сливането на техните възгледи.
Така се предполагаше, че ще завърши това. Началото обаче беше съвсем друг въпрос. Предопределени накрая да станат любовници, тримата още от самото начало щяха да бъдат и съперници. Противници.
Защото можеше да има само една царица.