Шимите припряно се изправиха и ниско се поклониха, когато дипломатът приближи. Сюулф-куон за миг проблесна във връхчетата на короната му, докато им отвръщаше.
— Искам да пратя някои послания. Ще ми помогнете ли?
Всички кимнаха. Очевидно между тях имаше напрежение, тъй като произхождаха от различни социални прослойки.
Единият гордо носеше униформата на офицер от милицията. Другите двама бяха цивилни. Последният и най-неугледно облечен шим носеше на гърдите си екран с редици бутони от двете страни, който даваше възможност на бедното същество да общува. Той стоеше малко зад и встрани от другите и едва вдигаше очи от земята.
— На вашите услуги — отвърна късо подстриганият млад лейтенант, като отдаде чест. Изглеждаше напълно безразличен към киселите погледи, които му хвърляха крещящо облечените цивилни.
— Това е добре, приятелю. — Ютакалтинг хвана шима за рамото и му подаде малък черен куб. — Моля те, отнеси това на планетарен координатор Онийгъл, заедно с моите почитания. Кажи й, че трябва да отложа заминаването си в Убежището, но се надявам скоро да се срещнем.
„Всъщност аз не лъжа — напомни си Ютакалтинг. — Благодарение на англическия и на прелестната му неяснота!“
Шимът лейтенант пое куба и отново се поклони под абсолютно точния ъгъл за изразяване на уважение на двуного към старши патрон от раса съюзник. Без дори да поглежда към другите, той се затича към куриерския си велосипед.
Един от цивилните, който очевидно смяташе, че Ютакалтинг няма да го чуе, прошепна на крещящо облечения си колега:
— Надявам се, че този пуяк със синя карта ще цопне в някоя кална локва и ще измокри блестящата си униформа.
Ютакалтинг се направи, че не е чул забележката. Понякога си струваше да остави другите да си мислят, че тимбримският слух е толкова лош, колкото и зрението им.
— А това е за вас — каза той на двамата шими, облечени в безвкусни дрехи, и подхвърли на всеки от тях по една малка чанта. Бяха пълни с галмонети, непроследими и универсални по време на война и смут, защото бяха обезпечени със съдържанието на самата Велика библиотека.
Двамата шими се поклониха — опитваха да имитират прецизността на офицера. Димпломатът усети съсредоточеността им върху кесиите. Бяха забравили всичко друго на света.
Двамата — представители на малкия престъпен подземен свят на Порт Хеления — се обърнаха и устремно се затичаха през горичката. Ако трябваше да използва друга човешка метафора, те бяха неговите „очи и уши“, откакто бе пристигнал тук. И сега несъмнено смятаха своята работа за приключена.
„И ви благодаря за това, което бяхте готови да направите“ — помисли си Ютакалтинг. Отлично познаваше тази пасмина. Бързо щяха да изхарчат парите му и щяха да им се приискат още. А след няколко дни щеше да има само един източник на такива монети.
Скоро те щяха да имат други работодатели. Ютакалтинг беше сигурен в това.
— … сме дошли като приятели и закрилници на предразумните раси, за да видим, че им се дава подходящо напътствие и членство в достоен клан…
Остана само един шим. Опитваше се да стои изпънат, но не можеше да не пристъпва нервно.
— Ами… — Ютакалтинг рязко спря. Пипалцата му се развяха и той се обърна, за да погледне над морето.
Ивица светлина се появи от носа от другата страна на залива, устреми се нагоре и на изток в небето. Ютакалтинг засенчи очи. Блестящото въгленче се скри в облаците.
От’тушутн, неговият помощник, секретар и приятел преминаваше с техния кораб през сърцето на бойната флота, която заобикаляше Гарт. Тимбримската машина беше специално построена. Той дори можеше да успее.
Все пак неговата задача бе просто да се опита.
Ютакалтинг кенира напред. Да, нещо управляваше този взрив от светлина, имаше нещо и за него. Блестящо наследство. Той притегли прощалния глиф на От’тушутн и го запази на скъпоценно място, в случай че някога се върнеше у дома и му се удадеше възможност да разкаже на любимите на храбрия Тим за подвига му.
Сега на Гарт имаше само двама тимбрими и Атаклена беше на толкова безопасно място, колкото той бе могъл да й осигури. Беше време да се погрижи за собствената си участ.
— … да спасим тези невинни създания от извратеността на вълконите и престъпниците…
Той се обърна към малкия шим, своя последен помощник.
— Ами ти, Йо-Йо? Искаш ли задача?
Йо-Йо зачука по бутоните на екрана си.
ДА, МОЛЯ
ЕДИНСТВЕНОТО, ЗА КОЕТО МОЛЯ, Е ДА ВИ ПОМОГНА.
Ютакалтинг се усмихна. Трябваше да побърза и да се срещне с Коулт. Тенанинският посланик сигурно вече беше почти обезумял. Е, можеше да почака още няколко минути.
— Да — каза той на Йо-Йо. — Мисля, че има нещо, което можеш да направиш за мен. Смяташ ли, че можеш да пазиш тайна?