Дребничкият генетичен брак закима. Меките му кафяви очи се изпълниха с искрена преданост. Ютакалтинг беше прекарал много време с Йо-Йо и го беше научил на неща, с които училищата на Гарт изобщо не биха си правили труда — умения за оцеляване в пустинна местност и пилотиране на прост самолет например. Йо-Йо не беше гордостта на ъплифтирането на неошимпанзетата, но имаше предано сърце и бе по-умен, отколкото бе очаквал дори Ютакалтинг.
— Виждаш ли онази синя светлина на върха на пирамидата, Йо-Йо?
ЙО-ЙО ПОМНИ — написа шимът. — ЙО-ЙО ПОМНИ ВСИЧКО, КОЕТО КАЗВАШ.
— Добре — кимна Ютакалтинг. — Зная това. Ще разчитам на теб, мили мой малки приятелю.
Междувременно компютърният глас от космоса продължаваше да бръмчи, довършвайки Прокламацията на нашествието.
— … и да ги предоставим за осиновяване от някой подходящ по-стар клан, който няма да ги води към непристойно поведение…
„Многословни птички — помисли си Ютакалтинг. — Всъщност глупави същества.“
— Ще им покажем едно „непристойно поведение“, нали, Йо-Йо?
Дребният шим нервно кимна и се ухили, макар и да не разбра всичко.
15.
Атаклена
Малкият лагерен огън хвърляше жълто-оранжеви отблясъци върху стволовете на почтидъбовете.
— Бях толкова гладен, че дори вакуумираната храна ми се услади — въздъхна Робърт. — Мислех да приготвя печени бръшлянови корени, но предполагам, че и двамата няма да имаме апетит за този деликатес в скоро време.
Самата Атаклена яде малко. Тялото й беше почти прочистено от пептидите, останали от гийровата реакция, но тя все още чувстваше слаби болки след следобедното им приключение. От друга страна имаше нещо по-важно.
— Робърт, защо си свалил кристалите от радиоапарата?
Той помълча, после каза сериозно:
— Надявах се да не се наложи да ти го кажа още няколко дни, Атаклена. Но миналата нощ видях, че комуникационните спътници са унищожени. Това може да означава единствено, че са пристигнали галактяните, както очакваха родителите ни. Радиокристалите могат да бъдат засечени от космически резонаторни детектори, дори когато не действат. Извадих ги, за да не ни открият. Това е стандартна практика.
Атаклена почувства, че върхът на гребена й потреперва. „Значи се започна.“
Копнееше да е с баща си. Все още я болеше, че я беше отпратил, а не й беше позволил да остане с него и да му помага.
Мълчанието се проточи. Тя кенира нервността на Робърт. На два пъти той като че ли понечи да заговори, после спираше и се замисляше.
— Съгласна съм с логиката ти за кристалите, Робърт — каза тя. — Дори ми се струва, че разбирам защитния инстинкт, които те е накарал да се въздържиш да ми кажеш за това. Но не трябва да го правиш отново. Глупаво е.
— Няма, Атаклена — сериозно се съгласи Робърт.
Известно време мълчаха, после Робърт се пресегна със здравата си ръка и я докосна.
— Клени, аз… аз искам да знаеш, че съм ти благодарен. Ти спаси живота ми…
— Робърт — уморено въздъхна тя.
— … но не е само това. Когато влезе в ума ми, ти ми показа такива неща за самия мен… неща, за които никога преди не съм знаел. Това е важна услуга. Можеш да прочетеш за всичко това в учебниците, ако искаш. Самоизмамата и неврозите са две особено коварни човешки напасти.
— Те не са характерни единствено за човеците, Робърт.
— Сигурно не са. Това, което видя в ума ми, навярно не е било нищо по стандартите ни отпреди Контакта. Но като се има предвид историята ни… е, дори най-нормалният от нас има нужда да му се напомня от време на време. И знаеш ли, искам да станем по-близки.
Атаклена нямаше представа какво да каже, така че премълча. Животът през ужасните тъмни векове на Човечеството сигурно наистина е бил страшен. Изведнъж разбра, че усеща лицето си топло. Капилярите й се разширяваха в онази човешка реакция, която смяташе за толкова странна. Тя се изчервяваше!
— Какво искаш да кажеш, Робърт?
— Искам да ми покажеш нещо повече за тимбримския живот. За обичаите ви. Искам да разбера какъв е еквивалентът при твоите сънародници на удивеното зяпване, кимването или усмивката.
Над главата му потрепна нещо. Короната на Атаклена се разпери, но изящният, прост и призрачен глиф, който той беше оформил, изчезна като дим. Навярно момчето дори не осъзна какво е направило.
— Хм — каза тя, премигна и поклати глава. — Не съм сигурна, но ми се струва, че вече си започнал да разбираш.
Трябваше да тръгват.
Атаклена скри по-голямата част от багажа му в хралупата на един бук и остави знаци по кората, за да отбележи мястото, макар да се съмняваше, че някой ще се върне, за да го прибере.