— Трябва ти лекар — каза тя, като попипа челото му. Повишената му температура очевидно не беше добър признак.
Робърт посочи планината на юг.
— На два дни път натам е имението Мендоса. Госпожа Мендоса е била медицинска сестра преди да се омъжи за Хуан и да се заеме със земеделие.
Атаклена неуверено погледна към прохода. Щеше да им се наложи да се изкачат почти на хиляда метра, за да го преминат.
— Робърт, сигурен ли си, че това е най-добрият маршрут? Уверена съм, че от време на време усещам емоции много по-отблизо, над линията на хълмовете на изток.
Робърт се изправи и подпирайки се на тоягата си, пое по пътеката на юг.
— Хайде, Клени. Знам, че искаш да откриеш гартлянин, но едва ли сега е времето за това. Можем да отидем на лов за предразумни местни животни след като ме закърпят.
Атаклена се загледа след него, удивена от нелогичността на забележката му.
— Робърт, това, което каза, е странно! Как мога да мисля за търсене на местни създания, независимо колко са тайнствени, докато още имаш нужда от грижи! Съществата, които усетих на изток, очевидно бяха човеци и шими, макар да признавам, че имаше някакъв странен допълнителен елемент, почти като…
— Аха! — само каза Робърт.
Учудена, Атаклена се опита да долови чувствата му, но самодисциплината и решителността на човека бяха просто невероятни за представител на вълконска раса. Можеше единствено да каже, че е смутен — и че това е свързано с нейното споменаване за разумни мисли на изток оттук.
О, как й се искаше да е истински телепат! За пореден път се зачуди защо тимбримският Велик съвет не се е противопоставил на правилата на Института по ъплифтиране и не е продължил да развива тази способност. Понякога завиждаше на човеците за изолираността, с която обграждаха живота си и негодуваха срещу клюкарското вмешателство на собствената й култура. Но точно сега й се искаше единствено да се вмъкне в съзнанието му и да разбере какво крие!
Короната й се развяваше и ако на километър разстояние имаше тимбрими, те щяха да потреперят от гневното й, яростно мнение за начина, по който стояха нещата.
Робърт явно бе уморен. Атаклена вече беше разбрала, че блестящите капчици пот по челото му означават същото като почервеняването и настръхването на тимбримската корона — прегряване.
После го чу да брои полугласно и разбра, че трябва да си починат.
— Не — поклати глава той. Гласът му беше пресекнат. — Първо ще прекосим този хребет и ще се спуснем в следващата долина. Оттам насетне целият път е сенчест.
— Не Робърт. Не можеш да вървиш до имението Мендоса. Аз определено не мога да те нося, а няма да те оставя сам за два-три дни! Изглежда, имаш някаква причина да искаш да избегнеш хората, които усетих на изток оттук. Но каквато и да е, тя не може да се сравнява със спасяването на живота ти!
— Добре, Клени. Ще свием на изток — Робърт въздъхна. — Само ми обещай, че ще продължиш да ме кенираш. Това е прекрасно, като самата теб, и ми помага да те разбирам по-добре… а сега ми се струва, че трябва да тръгваме, защото се разприказвах. При човеците това е признак за загуба на ориентация. Вече трябва да си го разбрала.
Очите на Атаклена се раздалечиха и тя се усмихна.
— Да, вече знам това, Робърт. А сега ми кажи, как се казва мястото, където отиваме?
— Нарича се център „Хаулетс“ и е точно ей натам. Те не обичат неканени гости, така че е по-добре да разговаряме високо, когато наближим.
Вървяха с чести почивки. Малко преди пладне спряха на сянка до малък извор. Робърт потъна в неспокоен сън.
Атаклена безпомощно гледаше човешкия младеж. Откри, че си тананика прочутата „Заупокойна молитва на Неизбежността“ на Тлуфолтрийла. Тъжното парче за аура и глас беше на повече от четири хиляди години и бе написано по време на тъга, когато расата патрон на тимбримите, калтмурите, била унищожена в кървава междузвездна война.
Неизбежността не беше успокоително понятие за нейния народ, дори още по-малко, отколкото за земянитите. Но тимбримите още отдавна бяха решили да опитват всички неща и да научат всички философии. Примирението също имаше своите достойнства.
„Не и този път!“ — закле се Атаклена, напъха Робърт в спалния му чувал и го накара да изпие още хапчета. После стегна ръката му, колкото можа, и натрупа около него камъни и клони, за да не би да се претърколи.
Надяваше се, че ниската ограда ще го пази от опасни животни. Разбира се, буруралите бяха прочистили горите на Гарт от всички големи същества, но това не й пречеше да се притеснява. Щеше ли да е в безопасност един изпаднал в безсъзнание човек, ако го оставеше сам?