Постави лазерния си нож и манерката до лявата му ръка, наведе се и докосна челото му с чувствителните си, премоделирани устни. Короната й се развя, падна върху лицето му и го помилва с изящните си нишки, за да му даде прощалната си благословия по начина, по който правеше собственият й народ.
Еленът би тичал по-бързо. Пумата би се плъзгала в смълчаната гора по-безшумно. Но Атаклена никога не беше чувала за тези животни. И дори да беше, един тимбрим никога не прави сравнения. Девизът на расата им беше „приспособяемост“.
През първия километър вече бяха започнали автоматичните промени. Жлезите впръскваха сила в краката й, а промените в кръвта я караха да използва по-пълноценно въздуха, който дишаше. Отпуснатата съединителна тъкан широко отваряше ноздрите й, за да диша още по-дълбоко; кожата й се бе опънала, за да не позволи на гърдите й да подскачат, докато тича.
Бързите й стъпки по меката глина бяха леки и тихи. Само случайното изпращяване на клонки съобщаваше за приближаването й и караше горските същества бързо да се крият в сенките. Усещаше ги — и като звук, и като ясно излъчване, което долавяше с короната си.
Враждебните им гласове я караха да се усмихва. Животните бяха толкова сериозни. Съвсем малко от тях — онези, които почти бяха готови за ъплифтиране — притежаваха нещо, което напомняше на чувство за хумор. И после, след като ги осиновяха и започнеше ъплифтирането, патроните им много често коригираха тази им особеност като „нестабилна черта“.
Стигна билото на хребета с веригата вездесъщи назъбени камъни, забави ход, за да преодолее лабиринта от стърчащи монолити, после спря да си почине. Облегна се на един от високите камъни и като дишаше тежко, разпери короната си. Пипалцата се развяха в търсене.
Да! Наблизо имаше човеци! И неошимпанзета. Тя вече добре познаваше моделите и на двата вида.
Концентрира се. Имаше и нещо друго. Нещо дразнещо.
Трябваше да е загадъчното същество, което вече бе усетила на два пъти! Долавяше онова странно качество, което в един миг й изглеждаше земно, а в следващия като че ли беше съвсем типично за тази планета. И бе предразумно, със свой собствен мрачен, сериозен характер.
Ех, защо съпреживяването не беше по-насочващо усещане! Тя тръгна напред, като следваше източника през лабиринта от камъни.
Някаква сянка падна върху нея. Атаклена инстинктивно отскочи и приклекна — хормоните устремно вляха бойна мощ в ръцете й. Тя пое въздух и се опита да потисне гийровата реакция. Беше очаквала да срещне някакво малко диво животно, оцеляло от холокоста на буруралите, а не нещо толкова голямо!
„Успокой се“ — каза си тя. Силуетът, очертал се на камъка над главата й, беше на огромно двуного, очевидно братовчед на Човека, а не местен обитател на Гарт. Едно шимпанзе никога не би могло да представлява опасност за нея, разбира се.
— З-здрасти! — успя да каже на англически тя, като преодоля треперенето, предизвикано от отслабващия гийр. Наум прокле инстинктивните реакции, които при сблъсък правеха тимбримите опасни същества, но и съкращаваха живота им и често ги поставяха в затруднено положение в изискана компания.
Съществото над главата й я гледаше. Стоеше на два крака, на кръста имаше пояс с някакви сечива, но не се виждаше хубаво в ярката синкава светлина на гартското слънце. И все пак Атаклена можеше да каже, че съществото е прекалено голямо за шимпанзе.
То не реагира. Всъщност създанието просто гледаше надолу към нея.
От раса клиент млада като неошимпанзетата, не можеше да се очаква да е особено интелигентна. Атаклена примижа срещу тъмната космата фигура и бавно произнесе на англически:
— Трябва да съобщя за спешен случай. Едно човешко същество е ранено недалеч оттук. Има нужда от незабавна помощ. Моля те, заведи ме при някакви хора. — Атаклена очакваше незабавен отговор, но създанието само пристъпи от крак на крак и продължи да я гледа.
Възможно ли бе да се е сблъскала с особено тъпо шимпанзе? Или пък с някакъв мутант? Сред новите раси клиенти се наблюдаваше голяма вариативност, понякога включваща опасни регресии — доказателство беше онова, което се бе случило с буруралите на Гарт.
Атаклена протегна сетивата си. Короната й се сгърчи от изненада!
Съществото беше предразумно! Повърхностната прилика — козината и дългите ръце — я бе заблудила. Това не беше никакъв шим!
Не беше за чудене, че не й отговаряше. То все още нямаше патрон, който да го научи да говори! Потенциалът се вълнуваше и трептеше. Тя го усещаше точно под повърхността.
Зачуди се какво ли може да каже на една предразумна форма на живот. Погледна го по-внимателно. Връхчетата на тъмните косми на съществото блестяха на слънцето. Късите извити крака носеха масивно тяло, завършващо с огромна глава, стеснена в горната част. Огромните му рамене се сливаха с нея, без да се забелязва шия.