Атаклена си спомни прочутия разказ на Ма’чуталил за космическия ловец, срещнал в горите далеч от колониалното селище дете, отгледано от диви маймуноподобни. Когато заловил яростното, ръмжащо малко създание в мрежите си, ловецът излъчил опростен вариант на ш’ха’куон, огледалото на душата.
Атаклена оформи глифа на съпреживяване, доколкото можеше да си го спомни.
ПОГЛЕДНИ В МЕН — ОБРАЗ НА ИСТИНСКОТО ТИ АЗ
Съществото се изпъна, отстъпи и изсумтя.
Отначало тя си помисли, че реагира на глифа й. После осъзна, че някакъв шум нарушава колебливата връзка. Предразумният изсумтя пак, обърна се, заподскача от камък на камък и изчезна.
Атаклена се затича след него, но напразно — след секунди загуби следата. Въздъхна и пое на изток, където според Робърт се намираше земянитският център „Хаулетс“. В края на краищата по-важно беше да намери помощ.
И след малко почти се сблъска със спасителната група.
— Съжаляваме, че ви уплашихме, госпожо — навъсено каза водачът на групата. Гласът му беше нещо средно между ръмжене и квакане на езеро, пълно с жаби. — Един събирач на шейшен ни каза, че видял някакъв катастрофирал кораб, затова пратихме две спасителни групи. Не сте ли виждали някакъв космически кораб да пада?
Атаклена още трепереше от проклетата свръхреакция. Сигурно беше изглеждала ужасяващо през първите секунди — изненадата бе предизвикала нова бясна реакция на промяна. Клетите създания сто на сто се бяха стреснали.
— Не, не съм — бавно и внимателно отвърна Атаклена, за да не кара дребните клиенти да се напрягат. — Но трябва да ви съобщя за друг спешен случай. Приятелят ми — човешко същество — е зле. Ръката му е счупена и вероятно е започнало инфектиране. Трябва да говоря с представител на властите, за да го евакуират.
Водачът на шимите беше малко по-висок от средния ръст — почти метър и половина. Подобно на другите, той носеше шорти, пояс за инструменти и лека раница. Усмивката му разкриваше внушителна редица жълтеникави зъби.
— Аз имам достатъчна власт за това. Казвам се Бенджамин, госпожо… госпожице?…
— Атаклена. Госпожица. Спътникът ми се казва Робърт Онийгъл. Той е син на планетарния координатор.
Очите на Бенджамин се разшириха.
— Разбирам. Е, госпожице Атак… е, госпожице… сигурно вече сте чули, че Гарт е обкръжен от флота крайцери на И-тита. Поради извънредното положение не можем да използваме самолети, ако имаме друга възможност. Моите хора са екипирани да помогнат на човек с нараняванията, които описахте. Ако ни заведете при господин Онийгъл, ще можем да се погрижим за него.
Облекчението на Атаклена се примеси с остра болка. Имаше и по-важни въпроси.
— Разбрали ли са вече кои са нашествениците? — попита тя. — Приземили ли са се?
Шимът Бенджамин се държеше професионално и дикцията му беше добра, но не можеше да скрие смущението си. Въртеше глава, сякаш се опитваше да я види под друг ъгъл. Останалите откровено я зяпаха. Очевидно никога не бяха виждали същество като нея.
— Уф, съжалявам, госпожице, но новините не са много конкретни. И-титата… хм. — Шимът се втренчи в нея. — Уф, извинете ме, но вие не сте човек, нали?
— Велики Калтмур, не! — ядоса се тя. — Откъде накъде… — После си спомни за всички дребни външни промени, които беше направила. Сигурно вече много приличаше на човек, особено на фона на слънцето. Не беше за чудене, че бедните клиенти бяха толкова смутени!
— Не — каза тя по-меко. — Не съм човек. Аз съм тимбримка.
Шимите въздъхнаха и бързо се спогледаха. Бенджамин се поклони със скръстени пред себе си ръце — за пръв път направи жеста на клиент, който поздравява представител на раса патрон.
Подобно на човеците, народът на Атаклена не обичаше да парадира пред клиентите с господството си. И все пак жестът успокои наранените й чувства. Бенджамин заговори отново, вече много по-смислено.
— Простете ми, госпожице. Исках да кажа, че всъщност не съм сигурен кои са нашествениците. Не бях близо до приемника, когато излъчиха прокламацията си. Някой ми каза, че били губруанци, но има и друг слух — че били тенанини.
Атаклена въздъхна. Тенанини или губруанци. Е, можеше и да е по-лошо. Първите бяха лицемерни и тесногръди. Вторите често бяха подли, сурови и жестоки. Но никоя от двете раси не беше толкова лоша, колкото нечестните сороси или зловещите тандуанци.